Щастието на умереността

Винаги получавам правилната книга и правилния човек във всеки един миг.

Хахаха, не мога да не се засмея. Казах ги вчера тези думи при срещата ми с „правилния човек“ по време на редовното ни събиране на клуба на книгата. И ето, че днес получих и книгата … Маги ми беше препоръчала „Изворът“ на Айн Ранд, ама аз понякога имам странни, егоистични навици да не слушам какво ми препоръчват. Но се заинтересувах и дори си взех книгата от библиотеката, но взех и една друга творба на Айн Ранд – „Химн“. И понеже е кратка, прочетох първо нея. Правилната книга, в правилния миг.

Миналата седмица няколко дена, тъкмо прибрал се от БГ, предпочитах да си оставам вкъщи след работа и да си чета и да пиша. И ми беше добре и бях щастлив. Но се породи постепенно желанието да не съм сам вечерно време, да не съм „Аз“, а да сме „Ние“. И това не закъсня – петък вечер гости, приятели българи, събота разходка с кауч сърфинг в планината, вечерта гости каучсърфъри, неделя разходка, вечерта гости от клуба на книгата … и днес когато ми звъннаха пак да излизаме, казах „не, искам да съм сам, писна ми от хора“. Исках да съм „Аз“, а не „Ние“. След прекалено много ние, си исках аз, търсех умереността. И понеже търсих аз, го получих ударно с Айн Ранд.

В книгата и става дума за едно общество на „Ние“, в което всичко е толкова общо и за всички, че хората дори говорят за себе си в първо лице множествено число – „Ние“. Забравили са напълно за „Аз“ и за егото си. Станали са пълни роби на „Ние“, на обществото, на системата … но не всички. Двама от тях се пробуждат и извоюват свободата на Аз-ът. И откриват свещената дума – „Его“.

Много любопитно! Колко е любопитен пътят между „Аз“ и „Ние“. И го има не само в мен, но и в нас, в обществото. Хем съм аз, хем сме ние. И колко е прекрасно, когато сме свободни да си избираме колко „Аз“ искаме и колко „Ние“ искаме. И колко е прекрасно, когато Ние, обществото, може да си избира колко ни иска като „Нас“ и колко като „Теб“. И сега не мога да не се сетя за Явор, който все ми говори за умереността, за умерения път, колко е важно да сме умерени. Така е. Щастието е в умереността, в баланса. И това важи както за индивида, единицата, така и за цялото, обществото.

Но и крайностите са ни нужни – за да можем да ги сложим в краищата, където им е мястото и да си тежат на него, да уравновесяват, да запасват умереността. Без крайностите няма как да се роди красотата на умереността. И ако обществото ни е крайно в егоизма си, то по-добре да поставим в другия край, краят на „Ние“ книга за общото като „Над мен и Теб“. Но пък ако сме завладени от прекален колективизъм, както доскоро в историята на обществото ни, то по-добре да поставим в другия край, краят на „Аз“ книга за индивидуализма като „Химн“. Какво ли е тогава умереността? Общата Любов на отделните различия, Ние-то на Аз-овете, пресечната точка на противоположностите, щастието, свободата? То между тези всичките май разлика няма ;)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.