Същността на демокрацията: Комонията

Мисли за една възможна форма на обществото след упадъка му

Автор: Йоханес Хаймрат за „Oya – мисли различно, живей различно”

Превод от немски: Александрина Цонева

Какво? Простолюдието иска да има думата? При това атинската аристокрация е можела само да сбръчка нос. Така политологът Хубертус Бухщайн говори за първите демократични вълнения по повод едно гражданско събиране в селцето Клайн Яседов. За Аристотел демокрацията като власт (на гръцки kratia) на глупавия народ от бедни (на гръцки demos) е била по-лошият вариант спрямо политията (politia), властта на свободните и разумните. Дори и днес пряката демокрация бива клеветена – само безсмислия произлизат от това, ако народът е оставен да решава.

Опасявам се, че тази сянка, надвиснала над понятието и идеята за демокрация, ще стане още по-тъмна в светкавиците на задаващата се „буря на промяната”. Представените в този брой на „Оя” проекти за „истинска” демокрация и усилията на други борещи се хора не могат да бъдат прехвалени. Аз самият също съм на път да замечтая за това, което се разбира под културно творчество в условията на осъществена демокрация. Но се чувствам и задължен да поставя въпроса, какво ще се случи, ако доброто ни гражданско желание бъде изпреварено от не по-малко енергичните усилия на анти-демократичните сили в света? Защото най-удобният политически модел за широките пластове от населението в така наречения Първи свят търпи навсякъде огромни щети, причинени от капитала. Капитал, който все по-безсрамно се стреми към крайно доминиране. Най-ясно това се вижда в Съединените Щати, след като през януари 2010г. Върховният съд разреши на компаниите да купуват с неограничени финансови средства удобните им политически сили. Слушах Рик Пери, републиканският гувернатор на Тексас и кандидат за президент, който крещеше на последователите си: „Ние казваме: Правителство, махни се от пътя ни!” Освободи най-накрая място за капитала! За много от нашите читатели е ясно, че „пазарите” – казиното на ставащите все по-богати и влиятелни хора – бутат пред себе си правителствата, особено демократично избраните. С каква сила това се случва междувременно, е ясно на малко от нас.

Борбата на Меркел, Саркози и компания с рухващите европейски пари е само отклоняващ клоунски номер пред завесата, зад която се подготвя едно небивало досега обединение на големия капитал и назадничавите деспоти, за да превземат и разбиращите се като независими досега компании. Мога ли по-категорично да насоча вниманието ви към бясно ускоряващото се разпадане на най-значимите демократични постижения, отколкото с факта, че дългът само в Германия нараства с повече от осем милиона евро на час? А при американския федерален резерв са повече от два милиона долара за всяка отделна минута! Икономиката е обречена на вечен растеж…

И още веднъж въпросът: Какво ще се случи, ако усилията ни за по-нататъшно развитие на демократичния обществен модел не успеят? След всичко казано дотук, дори може да говорим за защита, ако не и за спасение на демокрацията.

В брой 2 на „Оя” се кълнях в силата на въображението, с чиято помощ можем и трябва да си представим още днес един добър живот в бъдещето общество след разрухата му. С много хора сме си фантазирали заедно устойчиви обществени модели, които изоставят категорията „господство“. Те със сигурност трябва да предотвратят и това, под чистия чадър на свободата да се развие система като капитализма в крайната си смъртоносна фаза и да докара до абсурд втория и третия призив на Френската революция – равенство и братство. Резултатът би бил комонията.

Комонията – познато понятие
Преди време деляхме с колежката ми Зилке Хефрих при една „Оя”-сбирка едно диванче и разговорът ни се завъртя около необходимостта да превърнем принципа на „общото” в опорна точка на политическото действие. Като най-голяма пречка за въвеждането на обществен ред, градящ се на устойчиво и общо управление, видяхме изначално в понятието за собственост на физически или юридически лица. Плътно след това идва трудността, в рамките на вече съществуващи конституции, да си представим напълно осъщественото самоопределяне на участниците на една комония, на една общност. Хората с опит в общност знаят: това е основна предпоставка за запазване на общите блага. Носителката на Нобеловата награда за икономика за 2009г. Елинор Остром също недвусмислено го обосновава.

Шегувахме се с понятието „икомония” (ecommony), с което Фрийдерике Хаберман обяснява икономиката, насочена към общото благо. Изведнъж в помещението стоеше наелектрезиращата дума „комония”. По един светъл начин ми се струваше лишена от власт, от алчност, от догма и несправедливост, способна да преодолее глупавата ера. „Комония” – обществена форма на общото, на взаимното, на вниманието и уважението към всичко, което е тук. „Комония” – ех, ако това не беше само чернова-скица, която пречиства ценния еликсир на демокрацията в нов съд.

По пътя за вкъщи с колата – между другото никак не екологично – изпробвах на шега с колегите ми Лара Малийн и Матиас Фестерър способността на думата да носи цяла смислова мрежа. Не е зле: „Комония” се основава на обикновеното, но въпреки това важно познание, че ние като човечество сме свързани с целия живот, с всички негови градивни камъчета, с жизнерадостта на всичко, което обединява природата, включително нас самите. Днес нито една действаща политическа система не се припознава в това без ограничения.

Но защо „комония”? Немците могат да използват също и думата „Allmende”. (което на български значи „общо благо” или това, което принадлежи на всички, бел. прев.) Защото има ли по-хубава дума за основа на солидарна общност от немската „алменде”? В разговор с приятели от Европа се видя нуждата и от дума на английски за „комония”. Събеседниците ми, говорещи романски езици, погрешно разбират англицизма „allmendy” заради близостта му с “Alemania” – на испански „Германия” и “Allemagne”, “Германия” на френски. Английският израз „commony” доведе до спонтанно ръкостискане: „Чудесно! Приканвам ви да ползваме „Commonie”.

Второто „о” в “Commonie” е много важно. Свърза модела с „Commons”, в значението му на „камара на общините” в английския и избягва объркването с онези донякъде проблемни мисловни форми, които започват с „комун…”. Също така думата за жител на комонията не трябва да завършва на „…ист”. Предлагам, за да избегнем ние, немскоговорящите, изричното разделяне на мъжки и женски род, да използваме неутралното „комон”, с ударение на втората сричка. (Това важи и за българския език,   бел.прев.) Ако сте мъж, ще сте комон, а ако сте жена, сте отново комон. Двамата бихте били комони.  До колко една комония оставя зад себе си известни обществени модели, завършващи на „…ция”, „…архат” или „…зъм”? Нейният социален облик, отношението й към ресурсите за живот и собствеността, определящото в нейната икономическа и политическа организация, взимането на решения и културата се различават значително от днешните дадености. Комонията има нещо общо с местните системи, но обединява невероятните знания и възможности на нашето време. Това би било начало в нов свят, в „по-добрия свят”, за който не на последно място мечтае онази част от човечеството, която към днешна дата си дели единия процент от световното богатство, оставено от другата половина на човечеството.

Основи на комонията
Да си поиграем сега малко с етичните и емоционални основи на идеята за комония. Ще оставя настрана техническата организация на обществото-комония. Тя ще се изясни в по-нататъшни разсъждения, а и със сигурност други също ще допринесат за това, ако този обществен модел заработи.

Собственост и взаимоотношения в комонията
Всичко на всички ли принадлежи в комонията? Или само това, което всички ползват? Виждам го по-лесно: В комонията изначално всичко принадлежи на себе си. Това би направило от досегашните обекти, с които индустриалният човек разполага – земя, растения, животни, деца, работна сила, вода, въздух – субекти. И би задало на хората подразбиращото се задължение, да бъдат уважителни, благодарни, да насърчават и да служат на всички други субекти в света. Известно е, че много от взаимодействията, запазващи човешкия живот, водят до смърт на служещите субекти – примерно да дишаш, да се храниш, да се обличаш и да си построиш къща. Революционно би било, ако комоните, произлизайки от знанието за тази взаимна зависимост, превърнат съпричастността, емпатията, в най-важна образователна цел на тяхната общност. Само да се замислим, какви богати, дълбоко човешки учебни пространства биха възникнали на тази основа…

Това, което при капитализма се счита за собственост, в комонията би било белязано с обратен знак: не аз придобивам, а аз принадлежа като собственост с всичко, което е мое, на живота като цяло, на човешкия и на над-човешкия природен свят. Бих бил свободен като всеки друг субект да оформям и да влияя, временно или за цял живот, върху близостта и далечината, върху качеството на моите връзки към принадлежащите ми същества и предмети. Това може да се случи служейки, увеличавайки, преобразявайки, запазвайки, обичайки и грижейки се за тях. Всички, които са в състояние, ще уважават и ценят това.

Икономика в комонията
При тези условия може ли нещо да бъде окачествено или продадено като „обективно”? Или проблемът със стоките завършва с връщането на „обектите” в собственото им състояние на субекти? Не се ли появява собствеността в комонията по-скоро като качество на индивидуалната или колективната свързаност? При комонията ми се струва, че икономиката на даряването е изходна и отправна точка на всички процеси на обмяна. Важно: Комоните сами определят правилата, според които водят „икономиката” си. А за вътрешната обмяна в комонията могат да бъдат измислени много незатормозяващи и творчески начини за изравняване, които да се превърнат в общо признати добри обичаи. Дори и парите могат да бъдат от полза.

Организация на комониите
Вероятно комониите могат да бъдат организирани така индивидуално, както хората, които ги съставят, които са неповторими за себе си. Семейства, общности, съседи, села, улици, квартали, градове и региони могат да се обявят за комонии. Дори биха имали гъвкави обхвати. А няколко комонии могат да се обединят в регионални мрежи, които от своя страна да предоставят заедно с други мрежи от комонии на същото ниво разнообразни възможности. Вътрешното гласуване в комонията при големи колективни намерения ще следва чрез делегати, чиято временна служба няма да е облечена във власт, а в чест.

Гледам на комониите като на живи „клетки”, които се определят сами чрез принадлежност. Принадлежността е едно неразгадано качество. Нищо не може да обясни сигурното знание, разпознато като „правилно” и „единно” чрез житейския кръг от близки до нас хора или чрез мястото ни в едно определено обкръжение. Това може и да е чисто прагматично. Самоопределянето като основен принцип прави комониите несъвместими с днешните представи за общество в предсъстояние на разпад. Да, в комонията също ще има управленска администрация; задачи и проблеми за решаване ще бъдат прехвърляни на способните за това хора. Под съмнение е дали метафората на „подвеждането” би съществувала в едно съпричастно общество.

Намиране на решения в комонията
Според моето виждане комоните са равнопоставени общества на съгласието. Условията за намиране на решение чрез консенсус – в буквалния смисъл! – днес рядко съществуват дори и в изпитани общности. Съгласие и натиск, без значение отвътре или отвън, скрит зад идеология, принуда, загриженост или липса на време, не вървят заедно. Гласуването в комонията би било от друг вид. Да помислим, че във времето след разпада сме могли да си върнем два основни елемента на културата: време и отдих. И двете са предпоставки за неформалния процес, в който може да се роди съгласието, без да се налага едно решение да бъде взето за определено време. В бърборенето се обсъждат всички гледни точки на дадено предизвикателство, всеки глас бива чут и взет под внимание. Днешният метод на налагането би бил непознат в комонията, но ще присъства първичната радост от състезанието на най-добрите идеи.

Как комонията може да стане действителност?
Възгледите на комонията са утопия (от гръцки u-topos – никъде-място). В смисъла, който влага Ернст Блох, утопиите стават само тогава конкретни, когато достатъчно хора се стремят към нейното осъществяване. И трябва така се случи, че промяната на властващите структури да направи възможно едно изосновно ново начало. Когато всички, които се чувстват заговорени във връзка с местното изпробване на комонията, пишат в Туитър и Фейсбук или дори старомодно разказват за това, комониите на обединеното човечество биха образували океана, от който ще се появят островите на онези, които с всички средства ще отстояват приватизирането на Земята. (Разбирайте „приватизиране” като „заграбване”, от латински privare, бел.прев.)

Та, има ли надежда за комонията като форма на обществото след упадъка му? Разумът ми казва „не”, сърцето – „да”. За да сближа глава и сърце, не мога да си представя по-добър начин от една истинска мисловна работилница по темата!

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.