Обратностите по пътя или животът като гора

Понякога си представям живота като множество пътеки в гора, които са пред мен, а аз сякаш съм тръгнал на прекрасна разходка през нея. Но това не е някоя позната за мен гора, а една много гъста, красива и девствена, в която никога не съм бил и във всеки един миг мога да се загубя. Но в тази гора има много утъпкани пътеки. И аз вървя по тях. И всяка една пътека лъкатуши и завива неочаквано, понякога дори на 180 градуса. И никога не знам какво следва след поредния завой. И навсякъде има разклонения. А аз съм от тези, които обичат да надникнат навсякъде и следват дори и най-малките такива.

Докато в един миг не се усетих, че не е нужно да се ходи само по вече утъпканите пътеки, макар и малки, а мога да се отклоня и да си тръгна сам накъдето си искам. Това увеличава възможностите безкрайно много и прави избора много по-труден. Особено ако се стремим да го правим съзнателно. Ако следваме интуицията си и се вслушваме в сигналите, които получаваме, то непременно ще създадем прекрасна нова пътечка в гората. Но няма нужда да минаваме много пъти по нея и да я постиламе с камъни и да привличаме и други да минават по нея. По-добре да покажем на останалите не нашата пътечка, а как те да си направят собствена.

Но лутайки се из гората, под големите дървета, точно големите завои, които правим, ни дават повод да се замисляме. Случвало ли Ви се е например нещо такова – планирали сте прекрасна почивка на морето посред зима и очаквате с нетърпение тя да дойде. Желаете обаче да отидете с приятели там и много от тях имат желанието, но все се случва нещо и се оказва, че никой няма да дойде. Защо ли? Мислите си, като всеки пътешественик, че може би така на място ще се запознаете с някого или дори с много прекрасни хора. Твърде е възможно. Малко по-късно обаче у Вас се явява странно желание да не ходите на това пътуване. Защо ли? И още малко по-късно, когато вече всичко е подготвено, се оказва, че трябва да се заемете с важно решение и че въобще, дори и да искате да отидете, не можете. И Ви си налага да отидете не на плажа на 25 градуса, а на студа на -15? Миг, в който си мислите, колко неприятни са тези обратности на живота?

Точно това ми се случи вчера. Ей така, от нищото. Но нима трябва да го приемам като удар на съдбата? Не е ли една нежна напътстваща ласка в неизвестното, където ще ни се случи нещо прекрасно? Най-вероятно. Или поне аз така го възприемам. Тези неочаквани завои, често ми помагат не само да направя нова пътека в гората, но и още да разширя представата си за живота. Да погледна към отделните дървета в гората и да се „сетя“, че пътят може да не е само по земята, между дънерите на дърветата, високите треви и шубрака, а и нагоре и все нагоре, към короните на дърветата. Там пътечките са отново много и различни, но там са и зададени, не можем да минем отвсякъде. Но накъдето и да тръгнем, то постепенно стигаме най-горе, на върха на дървото и от там се разкрива гледка над цялата гора. Вече виждаме не само единични части от нея, а цялата. И виждаме, че има и по-високи дървета. И дори можем да се изкачим и на тях.

Но, дори и тогава, не сме достигнали до края. Край няма, има само граници, които си поставяме. Нима не можем да се отделим от здравата основа на земята, на дърветата, на корените им, на собствените ни крака и да полетим над Земята, да се озовем не само нависоко, но и над нещата? А после, после можете да прочетете „Джонатан Ливингстън Чайката“ на Ричард Бах. А после? Сега не знам, после си е за после. Важното е сега да се радваме на пътя си и да разбираме обратностите му, защото те ни водят към дебрите на гората, към истинската ни вътрешна същност и към необятността на небето, към развитието ни.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.