От София до Родово имение „Изворче“

В Странджа, край гр. Елхово, живеят няколко души, избрали да напуснат големия град и да заживеят отново сред природата, разчитайки единствено на нея и на собствените си сили. Един от тях е Косьо, изградил родово имение „Изворче“. За ОМ той разказва за пътя, отвел го от един апартамент в София до изградена от бали слама къща в полите на Странджа, за трудните и хубавите моменти, за свободата, вдъхновението и вярата в себе си.

Защо започнахте да се интересувате от пермакултура, екологично строителство и живот в хармония с природата?

Интересът ми към тези теми е обусловен от различни причини. Като малък бях много болнав. Майка ми,  лекар вътрешни болести, почина, когато бях на 10 години. Тогава реших да спра да пия лекарства. Това решение сериозно промени живота ми. Станах по-здрав и започнах да осъзнавам, че не всичко, което възрастните ми казват, е истина. Започнах да се съмнявам. Същевременно получих и тежко акне през пубертета. Решението дойде след дълги години на проба на какво ли не. Оправих се със спорт и планини…

Тези неща възпитаха в мен сериозно уважение към силите на природата и към себе си, за това, че съм се справил. С времето разбрах, че не е достатъчно само да имам добри градски екологични практики или да ходя на планина събота и неделя. Това помагаше на личното ми здраве, но не спираше консумирането на ресурси от мен самия, тъй като продължавах да живея в града. Тогава започнах да търся изход. Оказа се, че пермакултурата, която открих по-късно (преди около 7-8 години), дава много отговори на редица въпроси. Разбрах, че трябва да се махна от града и да го направя разумно с добра стратегия. Отдавна не харесвах и градските жилища, които колкото и луксозни да бяха, не ме радваха особено. Нещо в мен зовеше за промяна.

Как се реши на тази важна стъпка – да превърнеш идеята в реалност и да заживееш в Родово имение? Разкажи накратко какво представлява Родовото имение и Родово селище.

Решението дойде неочаквано. Бях се запознал в планината с човек, който четеше много. Той ми предостави за четене езотерична литература. Един ден ми разказа много интригуващо за книгите на Владимир Мегре, където е описана идеята за Родовото имение. Зачетох първата книга в службата (работех в компютърен сервиз по това време). Книгите ме грабнаха и за няколко дни ги прочетох и на хартиен носител. Вече носех отговора в сърцето си. Знаех как да изляза  от града. Трябваше да намеря и съмишленици.

Разбира се, разказах за тази своя идея и на жена ми. Отначало и тя се запали, но впоследствие пътищата ни се разделиха. Сигурен съм, че взехме правилното решение, защото всеки продължи да живее там, където желае. Детето ни остана при нея. Междувременно се бях запознал в интернет и с други хора, съмишленици,  които искат да изградят селище от Родови имения. Сред тях намерих и жена, с която решихме заедно да стартираме този проект. Самият проект накратко е следният:

РОДОВО ИМЕНИЕ – къща с двор с размер от 10 декара, частна собственост на семейството и рода. Върху него се изгражда самоподдържаща се екосистема (гора, езеро, зеленчукова и плодна градина, поляна), включваща домашните и горските животни по такъв начин, че срещу минимално вложени усилия от стопаните, тя им осигурява чиста, прясна храна, жива вода и чист въздух. Носи радост и здраве, запазва любовта в семействата, и води до независимост от менящите се социални, религиозни и политически системи за поколения напред. Възпитанието на децата в тази среда развива максимално заложбите и дарованията, за да израснат мислещи и способни на щастие човеци. С всяка изминала година Родовото имение увеличава своята парична стойност, ставайки безценно за децата и внуците.

Успявате ли да намерите съмишленици и как реагираха близките и приятелите ви, когато споделихте с тях своето намерение?

Всички бяха изненадани, макар и да знаеха, че като си наумя нещо, обикновено нищо не ме спира да го направя. Повечето роднини не ме разбраха, но не ме и обвиниха. Други, подведени от клеветящи статии в медиите, дори искаха да ме вкарват в „заведение”. Както и да е.  Сега гледам с усмивка на това, но тогава наистина не бе приятно. Все пак светлата мечта и убеждението, че поставям основите на коренно различен живот от консуматорския в града ми даваше сили да продължавам напред. Имах и подкрепата на жената до себе си, съседи, които също си купиха парцели в близост до моя, приятели и съмишленици.

Спомняте ли си първия ден, който прекарахте изцяло в родово имение Изворче? Какво беше усещането?

В началото имах огромен ентусиазъм. Излизах от оковите на града и отивах към свободен живот. Заселихме се със съсед през пролетта на 2006 година в поле до гр.Елхово. Имах бленувата земя и сега оставаше да предприемем конкретни стъпки по нея. За начало заживяхме в палатки,  които сложихме под сянката на едно дърво. Нощите бе студено, температурата падаше и под нулата. Аз бях скъсал с града, напуснах и работа. Финансите ги осигуряваше приятелката ми, която продължи част от времето да работи в града.

След  две седмици се пренесохме на участъка си и изпитвах неописуема еуфория. Сега всичко зависеше от мен и уменията ми. Нямаше място за хленчене и оправдания. Чувствах се като Бог, на когото му предстои да сътвори Земята. Земя за моето семейство с всичко, което считаме за необходимо, не нарушаващо принципите на пермакултурата и вдъхновено от идеите в книгите на Мегре. В действителност тези книги извършиха с мен магическо преобразуване и пробуждане на съзнанието, което ми позволи да направя тази твърде смела за тогава крачка. В България все още нямаше такива места. Тепърва това движение щеше да се развива през годините.

Чувствах се много ентусиазиран да садя дървета, храсти, да покажа на майката Земя любовта си. Да отгледаме храна със собствените си ръце. Оказа се трудно, но забавно. Чувствах и лечебен ефект от заниманието със земята. Емоционалните рани, натрупани в града, бавно започнаха да се разкриват, а някои и да зарастват.

Стоежът на къщата от бали слама също бе едно от най-приказните преживявания. Приятелката ми изготви и начерта проект и с помощта на съсед за едно лято и есен я построихме. Това бе като забавна игра. Възвърнах си усещането да се забавлявам като дете и то с полезни дейности – садене и строеж. Беше прекрасно. Работата с ръце и с естествени материали носи удовлетворение и лекува душата.

Какви са най-големите трудности, с които се сблъскахте в началото и как се справихте с тях?

Трудности има и те не са малко. Повечето са свързани с това,  че всичко е нещо ново (или вече забравено старо) и тепърва има да измисляш и правиш много неща. Връзката между поколенията е прекъсната и сега опита за земеделие и начин на живот трябва да го събираме като скъпоценни перли, пръснати из различни източници. Слава Богу, имаме интернет, а там може да се намери достатъчно информация за строителството с естествени материали, плетенето на кошници, рециклирането, пермакултурата, семейните празници и традиции. Разпитваме и местни възрастни хора, които пазят в себе си безценни знания, които си струва да се запишат и да им се даде право на нов живот в новите екоселища.

Най-трудно е да се справиш със себе си. Със собствените си вярвания, осъждане, начин на мислене, получени от родителите и приети от обществото програми.  Но това е път, който всеки сам решава  как да извърви. Този, който съм избрал, макар и труден, ме кара да се чувствам по-щастлив, полезен и разполагащ с  достатъчно ценни близки и далечни цели. Чувствам се жив.

Нещата от материален характер от рода на: от къде да намеря земя, пари, храна, са важни до момента, до който не разбереш, че с позитивно, разумно мислене можеш да постигнеш много повече, отколкото с оплакване и оправдания. Когато искаш това силно, намираш начин да го постигнеш и биваш подкрепен. Но всичките желания, които те водят по погрешни пътеки, рано или късно водят и до задънена улица. Връщаш се и намираш отново друг път. Истинският майстор е гъвкав и усеща с интуицията си какво е вярното решение за сегашния момент, без да забравя далечната си цел, вдъхновяваща го да върви по пътя Родово имение.

По конкретно : трудно ми беше да се отуча да ям млечни продукти и яйца. Когато успях, обаче, алергията и асмата ми изчезнаха. Трудно ми беше да отвикна от някои „благинки” на цивилизацията, като тока и течащата вода във вида, в който ги познаваме. Сега имам слънчев панел и вода от резервоар и езеро. Трудно е да се свикне със сравнително по-усамотения живот. Направихме и някои грешки, поради които не се създаде чувство за общност с всички съседи и поради това потребността ми от социални контакти не е достатъчно задоволена. Имахме и финансови трудности, травми (падания от коня), трудности, свързани с комуникацията в семейството и в групата. За част от тези трудности намерих решение, за други продължавам да търся. Това е процес и е добре, когато можем да се поучим от грешките.

През 2011г. се разделихме с приятелката ми. С жената, която ме бе вдъхновявала и подкрепяла през тези години, не намерихме начин да се справим с емоционалните рани, които си бяхме нанесли, и се наложи да се разделим. Месец след това, при мен дойде жена антрополог да проведе изследване. С нея се изследваме и до настоящия момент.

Следва продължение…

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.