Правя го и вече съм го постигнал

Бях вкъщи и исках да изляза да побягам. Тогава бях в град Виксхаузен, Германия и исках да отида до съседното градче Месел. Видях на Гугъл Мапс пътя през гората до Месел, за да се ориентирам и започнах да се обувам. Същевременно знаех, че този път ще пробягам 30 километра. Обух се и интересното беше, че в момента, в който излязох от къщата, аз знаех, че съм отишъл до Месел и пробягал 30-те километра и се бях върнал обратно.

Още с първата ми стъпка на бягането имах ясната картина в главата, как се връщам като победител! Първа стъпка, втора, трета и т.н. Знаех, че бях свършил това, което сега почвах. И просто му се наслаждавах :) Тръгнах в посока Месел, пробягах един километър и през цялото време се чувствах страхотно, че бягам и че вече съм пробягал това, което бягам.

Продължих през гората към Месел, но по едно време пътят не беше така, както го бях видял на Гугъл Мапс и вместо чист път както преди, сега бягах по малки счупени клони между дърветата. Но знаех, че посоката я вярна и знаех, че вече съм постигнал това, което правя :) Странно чувство е да знаеш края, докато си в самия процес, но е и страхотно и вдъхновително. Само това ми беше в съзнанието. Идваха мисли „Къде се отклони от пътя“, „Как ще бягаш по клони“, но само идваха и изчезваха толкова бързо колкото щракане с пръсти. Самото знание, че съм успял, се изразяваше постоянно в мислите ми, чувствата ми, представите ми, тялото ми, крачките ми и дърветата около мен.

Започна леко да се свечерява. Стигнах отново до нормален път и след 1-2 километра видях пред мен една улица. Месел трябваше да е от другата страна на улицата. Да, но тази улица беше оградена с плет и не можех да я премина. Вдясно имаше една затворена врата в плета и реших да потърся в лявата посока излез към улицата. Бягах на ляво, паралелно на улицата, все още имаше плет. Пътечката беше малка. След около 700 метра се появиха храсталаци с тръни и трябваше да бягам и да скачам. Най-накрая стигнах до едно по-обширно поле, но то беше обградено с плет близо до улицата. Страхотно! Бях на края на света, ставаше вече тъмно и нямаше друг път напред! И трябваше да се връщам назад, отново през храсталаците. Но аз знаех, че вече съм постигнал това, което бях започнал. Отново през цялото време имаше щастие във всяка една трудна крачка. Тогава видях как много хора биха сметнали това, което правя за лудост и биха избрали лесния път. Кой ще се хване да бяга по незнаен път до друг град, да се загуби в гората вечер, да е още в началото на планувани 30 километра и да продължи да бяга? Ей тук наблизо е къщата ми, мога да се върна. При много хора логичното удобство би надделяло. Но при мен го нямаше това удобство. Вместо него картината на победител се изразяваше в моето настояще и определяше автоматично моите действия и чувства.

Върнах се на мястото, където бях видял за първи път улицата и тръгнах в противоположна посока с цел да потърся друг път да мина през улицата. Направих около 2-3 километра заобиколка и отново стигнах до улицата. Имаше отново плет, но с отворена врата и преминах. Можех да стигна по улицата до Месел, но имаше много коли и нямаше път за бягане. Единственото продължение беше отново през гората. Продължих да бягам. Стигнах до разклон със знаци, но беше толкова тъмно, че трябваше да се покатеря на дървения стълб и да прочета табелките на около 20 сантиметра от очите ми. Една от табелките беше за Месел и показваше точно тази посока, по която се движех! Супер! Продължавам напред и след малко повече от 3 километра бях в града. Там попитах няколко човека как мога да стигна обратно до Виксхаузен и те ми казаха или обратно през гората или през Дармщат. Отново страхотна възможност! Не исках обратно през гората в тази тъмница, а ако тръгна към Дармщат, бих могъл да си направя плануваните 30 километра! За да си представите визуално как са разположени градовете, представете си един квадрат. Горе вляво е Виксхаузен, от където тръгнах, горе вдясно е Месел, а долу вляво е Дармщат. За да стигна от Месел до Дармщат, трябва да се движа по квадрата от горе дясно, през долу дясно, до долу ляво. Така и направих.

Продължих да бягам към Дармщат. Знаех, че ме очакваше дълъг път. След около 5 километра първата болка в единия крак се появи. Усетих я и продължих да бягам. Застоя се за малко минути и изчезна. После се появи болка в друга част на крака. И тя отмина. После трета болка на друго място. Но през цялото това време аз знаех, че вече съм се завърнал пред вратата на къщата ми и продължавах да бягам. И тази болка отмина. Дойдоха още много болки после и на двата крака, от долната част до горната част на всеки крак. Идваха мисли, че няма да успея и какво ли ще стане, ако кракът ми се счупи и подобни мисли, но както и преди, както си дойдоха така и си отидоха. Знанието, че съм победител, беше надделяло още в момента, в който излязох от вкъщи и се изразяваше във всеки един момент от бягането ми. Учудих се, че нито една болка не се застоя! Бяха много, боляха за известно време и после просто изчезваха! Водовъртежът на знанието и щастието не оставяше нито една мисъл или болка да спре бягането ми в настоящето. Бягам! Бягам! Бягам! Успях! Успях! Успях! Тук е! Тук е! Тук е! Щастие! Щастие! Щастие!

След неусетно време и поне още 12 километра стигнах до вкъщи. Чувствах се свеж. Тялото беше малко изморено, но свежестта на съзнанието ми го движеше сякаш нищо му няма. Нямаше болки и в следващите дни. Бъдещето беше изживяно в Настоящето чрез простото знание! Правя го и вече съм го постигнал!

Подобни творби


About Николай Георгиев

Интересувам се от цялостно подобрение на човешкия живот. За да постигнем това е важно да отваряме и споделяме важна и полезна информация и да се развиваме непрекъснато. Може да се свържете с мен чрез nikolay (точка) h (точка) georgiev (в) gmail (точка) com или да прочетете повече тук.
This entry was posted in За Духа и Душата, За Тялото and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.