Родината като тревога и надежда

Дойде ли 03.03., почистваме праха от златните книги на Ботев и Вазов и си мълвим заучените цитати: „Българийо, за тебе те умряха…“, „пътят е страшен, но славен…“, „българин да се наричам…“, „тоз’, който падне в бой за свобода, той не умира“. Тежки думи, в които малка част от днешните българи се припознават. Думи, чието съдържание, е откраднато отдавна.

Ще чуем може би звънкия глас на някое дете, останало без дъх, да рецитира тези стихове в мартенския студ. Но на него му е простено, то още не знае какво говори. Аз също не съм сред хората, които се откриват в стиховете на поетите по-горе. Смърт в името на родината? Да измина страшен път заради слава? Да се боря заради едната чест на свободна личност? Точно аз ли ще оправя света и спася България от лошите? Животът е хубав, нека го живеем без да се натоварваме със странични терзания. Това най-често си казваме ние, наследниците на падналите в борбата за свобода.

Питам се какво е движило всичките онези бойни хора – хайдути, четници, бунтовници, войници – да тръгнат към сигурна смърт. Идеалистичният отговор би бил: как какво?! Съзнанието за дълг и любовта към род и родина. А реалистичният ще е: времената са били такива – неволята сама е слагала пушките в ръцете на хората. И дори всичко изброено да е вярно в смисъла си на мотивираща сила, то не струва нищо без надежда, без надежда и вяра в промяната. Каква смислена саможертва ще направя само от любов и дълг, ако нямам надежда и вяра, че ще предизвикам действие, не, дори още по-малко – вяра, че ще предизвикам мисъл за действие?

Надежда и вяра аз имам. Може да не тръгнем да умираме за България, да не се вдигнем на революция със сопите, да избягваме „страшните, но славни пътища“. Но докато носим България в себе си като надежда и вяра, сме достойно свързани със загиналите герои в борбата за свобода. Защо „достойно свързани“, ако в действителност не ни стиска да се посветим и впуснем във велики дела с неясен край в името на родината? Защото този, който се надява и вярва, винаги е готов да опита. Може да е някакъв съвсем малък, невидим на пръв поглед опит, но пак е опит за промяна. Ако вярвам, няма да пропусна възможност да пробвам.  А ако заедно с мен се пробват още няколко стотици души, ето ти една малка местна промяна. Далеч съм от образа на родината като „гордост“, „първа радост“, „чест“ и „една достойна“ на света. Мисля България като тревога, която ме предизвиква да се надявам, опитвайки се да променя. Честит национален празник!

Подобни творби


About Александрина Цонева

Здравейте, аз съм Александрина, по образование политолог. Освен обществени и социални теми, ме вълнуват и теми, свързани с личностното развитие и самоусъвършенстване. Интересувам се от българска литература и фотография. С мен може да се свържете на имейл: aleks (долна черта) ts (в) yahoo (точка) de.
This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.