Българската мисия днес и утре

Открих мисията си за 2012. Националният ни празник току отмина, но в едно с пролетта, наближават още от най-хубавите ни празници. И неволно се замислям отново за българската мисия в днешния свят. Отдавна искам да споделя за моите прозрения относно нея.

С усмивка се сещам за малката, но прекрасна лекция, изнесена ни миналата година за празника от д-р Благовест Величков в Манхайм. Той много точно успя да разкаже за една от най-основните ни национални черти – че обичаме да си стоим у дома. Това означава, че домът, кварталът и родният град играят основна роля в културния и социалния живот на българина. Това виждам и по много мои близки, които дори след много дълги години живот извън родното място, продължава да ги влече обратно. Българите си сменят много трудно местожителството. Често само в изключителни случаи, когато друга възможност няма. Тази трудност изпитват дори и млади, отворени, хора, които живеят в чужбина и които вече са правили големи промени в живота си и са се местили да живеят на различни места. Повечето от българските ми състуденти все още си живеят в същия град или в същия регион.

Моят дом е моята крепост

Това може да се каже, че е вярно и за много други народи, но при нас, българите, то е по-силно изразено и заема основно място в живота ни. Мечтите ни почти винаги са свързани не само със създаването на семейство, но и с усядането на едно място, изграждане на дом и къща, където можем да живеем щастливи до края на земния си път. Също както в приказките. И, не дай си, Боже, да трябва да се преместим. Тогава го правим с цялата си покъщнина, независимо дали ни трябва или не.

В същото време сме народ, който доста е пропътувал. Още в древността сме изминали целия път от териториите около Памир и Хиндукуш (тогава културната област наречена Туран, а сега северо-източен Афганистан), та чак до Балканския полуостров. Преместване, траело стотици години. Не еднократно са се случвали преселвания и изселвания и в по новата ни история. Особено след въстанията по време на турското робство, руските изселвания на българи към степите, масовото преместване към градовете по време на комунизма и напускане на родината след него. И въпреки това изглежда, че дори и тези събития и премествания не са променили същността ни на застоял народ, обвързан с дома си. Някои от най-големите ни революционери, като Бенковски, са смятали, че именно това стоене вкъщи е основната ни беда и са се старали да го предотвратят, да направят българите обществено дейни, нещо, което и до днес трудно ни се отдава. Според някои изследователи Бенковски е запалил повече къщи по време на Априлското въстание, отколкото турците, само и само да извади българите извън домовете им.

Но нима в днешно време това наистина не се променя? Нима вече повече българи не живеят извън родината? Е, дори това още да не е така, много скоро ще е факт. В същото време, едва отишли на новото място, в чужбина, българите вече мислят как да се устроят за вечни времена там. И почват отново да строят къщи и домове и да се заседяват. И все пак – промяна има. Бавно и постепенно, както Вазов пише, народа израства и започва да става по-подвижен. Трудно е да се каже еднозначно дали е хубаво да се нарушава тази дълга българска традиция, но аз мисля, че е за добро. Чувствам го и по себе си. Много трудно ми беше да се преместя веднъж, втори път, трети, но след това вече е просто и се чувствам безкрайно олекнал и свободен, че не съм задължително обвързан с един дом и едно място. Та нима целият свят не е мой гостоприемен дом? Малко са местата, където не съм се чувствал добре и като у дома. Свободата е прекрасна и тя може да се постигне без да се губи чувството на принадлежност и Любов към семейството, към корена, към дадено място. Дори напротив – свободата и принадлежността към цялото, към общото, взаимната свързаност, вървят ръка за ръка.

Но какво общо има това с българската мисия днес? Чувствам, че сме предопределени да помогнем решаващо за създаването на един обединен и мирен свят, така както сме успели да обединим поне два големи и множество (повече от сто) малки народа, в кръвта и традициите си, в същността си. Не случайно много историци твърдят, че българин не е националност, а начин на живот и това е нещо, в което аз силно вярвам.

Българите не сме съвършен народ, дори напротив – може да се каже, че сме един от най-несъвършените. Но пък за сметка на това сме запазили много традиционни стойности през вековете и имаме желание и възможности да се развиваме. Обединяваме най-пълно разнообразието на света и имаме както корени, така и криле. Ние притежаваме мъдростта на средния път, на хармонията. Носители сме на съчетанието на местен, уседнал начин на живот и жива и пъргава глобална мисъл. Винаги сме били, сме и ще бъдем едно обединяващо начало за народите по света, макар и да сме доста пасивни. А и точно това се променя – ние се превръщаме в деен народ, който бързо се разпръсква по целия свят и създава благодатна почва за мира по Земята. Мога да ни сравня с плодородната основа, торта, най-неприятната материя, която обаче единствена осигурява съществуването на всичко останало.

Това е висшата ни Духовна мисия на нас, българите – да сеем доброто, Любовта и обединението по света.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.