Дейв Меслин: Противоотровата за апатията

Местната политика – училища, зониране, избори за градски съвети – ни посреща, където и да живеем. Тогава защо повечето от нас всъщност не се включват? Aпатия ли е това? Дейв Меслин казва „не“. Той идентифицира седем бариери, които ни пречат да участваме в нашите общности, дори когато сме наистина загрижени.

Дейв Меслин: Противоотровата за апатията от TED, април 2011

Текст на речта:
Колко често чуваме, че на хората просто не им пука? Колко често са ви казвали, че истинска, значима промяна не е възможна, защото повечето хора са твърде егоистични, твърде глупави или твърде мързеливи, за да се опитат да променят тяхната общност? Днес ви казвам, че апатията, както си мислим, че я познаваме, всъщност не съществува, а по-скоро, че хората ги е грижа, но светът, в който живеем, активно обезсърчава ангажираността като постоянно поставя пречки и бариери на пътя ни.

И ще ви дам няколко примера за това, което имам предвид. Нека да започнем с кметството. Виждали ли сте някои от тези преди? Това е обява във вестник. Това е обявление за зонирана промяна за нова офис-сграда, така че кварталът да знае какво се случва. Както можете да видите, това е невъзможно да се разчете. Трябва да стигнете до половината, за да разберете дори за кой адрес говорят и след това още по-надолу, в мъничък десетточков шрифт да разберете как всъщност можете да се включите в това. Представете си, ако частният сектор рекламираше по същия начин – ако „Найки“ искаха да продадат чифт обувки и сложеха подобна реклама във вестника. Сега това никога няма да се случи. Никога няма да видите подобна реклама, понеже „Найки“ всъщност искат да купите обувките им. Докато кметството на Торонто, очевидно, не иска да участвате в процеса на планиране. В противен случай рекламите им ще изглеждат по следния начин – с цялата информация всъщност изложена ясно. Докато кметството поставя съобщения като това, опитвайки се да накара хората да се ангажират, разбира се, хората няма да се ангажират. Но това не е апатия – това е умишлено изключване.

Общественото пространство. Начинът, по който третираме нашите обществени места е огромна пречка за всеки тип прогресивни политически промени. Защото по същество ние поставяме цена на свободата на словото. Който има най-много пари, получава най-силния глас, доминирайки визуалната и мисловната среда. Проблемът с този модел е, че има някои невероятни съобщения, които трябва да се кажат, но които не носят печалба. Така че никога няма да ги видите на билбордове.

Медиите играят важна роля в развитието на отношенията ни към политическата промяна, главно чрез игнориране на политиката и фокусиране върху известни личности и скандали. Но дори и когато говорят за важни политически въпроси, те го правят по начин, който, чувствам, обезсърчава ангажирането. Ще ви дам един пример: Списание „Сега“ от миналата седмица – прогресивен седмичник, посветен на търговската част на Торонто. Това е историята на корицата. Това е статия за театрален спектакъл. Тя започва с информация за това. къде се провежда той, в случай, че всъщност искате да отидете и да го видите, след като сте прочели статията – място, час, уебсайт. Същото е и с това – филмова рецензия, преглед на изкуствата, рецензия на книга – къде ще е четенето, ако решите да отидете. Ресторант – може да не искате просто да прочетете за него, може би искате да отидете в ресторанта. Така че те ви казват къде е, каква е цената, адреса, телефонния номер и т.н.

После стигате до техните политически статии. Ето една страхотна статия за важна избирателна кампания, която се случва. Тя говори за кандидатите, написана е много добре, но няма информация, няма допълнителни данни, няма уебсайтове за кампанията, няма информация за това, кога са дебатите, къде са кампанийните офиси. Ето още една добра статия за нова кампания, противопоставяща се на приватизацията на транспорта – без никаква информация с контакти за кампанията. Посланието изглежда е, че читателите най-вероятно искат да ядат, може би да прочетат книга, може би да отидат на кино, но не и да бъдат ангажирани в тяхната общност. Сигурно си мислите, че това е нещо незначително, но мисля, че е важно, защото това дава тон и подсилва опасната идея, че политиката е спорт само за зрители.

Герои: Как гледаме на лидерството? Вижте тези десет филма. Какво общо имат? Всички те имат герои, които са избрани. Някой е дошъл при тях и е казал: „Ти си избраният. Има пророчество. Трябва да спасиш света.“ И тогава някой се втурва и спасява света, защото така са му казали, с няколко души, следващи го по петите. Това ми помага да разбера, защо много хора имат проблем да виждат себе си като лидери. Тъй като се дава погрешна представа за това, какво всъщност представлява лидерството. Героичното усилие е колективно усилие, номер едно. Номер две, то е несъвършено, не е много обаятелно; и нито започва, нито завършва внезапно. Това е един непрекъснат процес, който тече през целия ви живот. Но най-важното, то е доброволно. Лидерството е доброволно. Докато ние учим нашите деца, че героизмът започва, когато някой надраска знак на челото ви или чак когато някой ви каже, че сте част от пророчество, ние пропускаме най-важната характеристика на лидерството, а тя е, че то идва отвътре. Става въпрос за следване на вашите собствени мечти – без подканване, неканено – и след това за работа с другите, за да се осъществят тези мечти.

Политическите партии: о, Боже. Политическите партии биха могли и трябва да са една от основните входни точки на хората за включване в политиката. Вместо това, те са се превърнали, за съжаление, в безлични и некреативни организации, които разчитат толкова много на проучвания на пазара, изборни и фокусни групи, че в крайна сметка всички казват едно и също нещо – общо взето, смилайки обратно това, което вече искаме да чуем, за сметка на представянето на нови и смели творчески идеи.  И хората го усещат, а това подхранва цинизъм.

Благотворителната дейност: На групите, които имат статус за благотворителна дейност в Канада, не е позволено да оказват подкрепа. Това е огромен проблем и огромна пречка за промяната, защото това означава, че някои от най-страстните и информирани гласове са напълно заглушени, особено по време на избори. Което ни води до последната точка – нашите избори.

Както може би сте забелязали, нашите избори в Канада са пълна шега. Ние използваме архаични системи, които не са честни и създават произволни резултати. Канада е ръководена в момента от партия, която повечето канадци всъщност не искат. Как можем честно и искрено да насърчим хората да гласуват, когато гласовете не се броят в Канада? Съберете всичко това заедно и разбира се, че хората ще са апатични. Това е, като да се опитва човек да премине през тухлена стена.

Не се опитвам да бъда негативен, като ви посочвам сега всички тези пречки и обяснявам, какво стои на пътя ни. Точно обратното: всъщност мисля, че хората са невероятни и интелигентни и че те се интересуват от случващото се в общността. Но както казах, ние живеем в тази среда, където всички тези пречки са поставени на пътя ни. Докато ние вярваме, че хората – нашите съседи, са егоистични, глупави или мързеливи, тогава няма да има надежда. Но ние можем да променим всичко онова, което споменах. Ние можем да направим градската ни управа прозрачна. Можем да реформираме избирателната ни система. Можем да демократизираме обществените места.

Моето основно послание е, че ако можем да дефинираме наново апатията, не като някакъв вид вътрешен синдром, а като сложна мрежа от културни бариери, които подсилват избягването на ангажираността, ако можем да определим ясно, т.е. да идентифицираме, какви са тези пречки, които стоят пред нас и най-накрая, ако можем да работим заедно, така че колективно да премахнем тези пречки, то тогава всичко е възможно.

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Дарина Стоянова, преводач за TED.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.