21.03. – Световен ден на поезията | Поетът-философ Пенчо Славейков

На днешната дата, 21.03., светът отбелязва международния ден на поезията. Ще използвам празника, за да Ви запозная с един от любимите си поети – Пенчо Славейков. Той често остава неразбран или пренебрегнат заради откровено философските идеи в поезията си. Двете понятия, които най-точно могат да опишат живота и творчеството му, са идеал и страдание.

През един януарски ден на 1884г. като младеж Славейков отива да се пързаля на замръзналата Марица. Привечер, уморен той сяда върху леда и се унася. Минават часове, докато го открият премръзнал. Близо три години Славейков прекарва на легло, полуподвижен и недъгав, като парализата засяга и говора му. Лечението в България, Австрия, а по-късно в Германия и Франция, не дава обнадеждаващи резултати. Изглежда, че пътят на Славейков към пълноценен и жизнерадостен живот е пресечен заради една нелепа случка. Но той започва трескаво да търси вяра, която да го понесе на своите криле и да го възроди за ново начало. Обездвижен физически, младият Славейков се преражда за интелектуално съществуване, изпълнено със стремежи и енергия, които „задвижват“ неговия дух. Години по-късно той споделя, че именно сънят и измръзването на пързалката го превръщат в поет. Такава гранична ситуация между живота и смъртта кара човек да преосмисли живота си и да потърси непреходното. При Славейков тя отключва и поета в него.

Чувствам стиховете на Славейков толкова близки може би заради това, че след шестгодишния си престой в Германия, той е силно повлиян от светогледа на немските гении в областта на литературата, философията и обществознанието. Особено важно е влиянието на Фридрих Ницше върху изграждането на Славейков като поет и критик. Ницше развенчава кумирите на своето време и обявява края на всички традиционни „буржоазни“ ценности. В най-известното си произведение „Тъй рече Заратустра“ той дава израз на идеята си за раждането на свръхчовека. Свръхчовекът в най-широк смисъл е човек, който твори сам себе си или казано другояче, се самосъздава. Свръхчовекът е едновременно и творец, и творение; и обект, и субект. На преден план излиза силно волевата личност, която въпреки обстоятелствата може свободно да се самоопределя. Като самият Пенчо Славейков.

Заради всичко казано дотук, Славейков е считан за „елитарен“. Той не се включва в борбата за обществени промени на своето време – за него тя произлиза от груби пазарски страсти, а той съзнателно иска да избяга от дребнавото. Това отрицание го поставя в краен конфликт с тогавашното общество. Още повече, че в текстовете си Славейков отказва да възпява традиционно героичното в национален план. Той търси винаги и преди всичко човека в българина. Героичното за него се изразява не в борбата за родината, а в стремежа към идеал и неговото отстояване. Славейков разглежда проблема за свободата в едно ново измерение – това не е само проблем политически и социален, а преди всичко проблем на Духа. Пример за подобно тълкуване са двете творби „Поет“ и „Бачо Киро“, посветени на Бачо Киро, участник в национално-освободителното движение. Та Славейков се интересува не от ролята на този възрожденец в хода на историята, а от стоицизма и силата на духа му. Защо поетът избира точно Бачо Киро за образ в текстовете си, когато имаме още толкова известни (и неизвестни) герои от Априлската епопея? Защото Бачо Киро, единствен сред заловените от турската власт бунтовници, признава: „Аз съм убиец.“ Той не е обхванат от страх заради делата си и поема отговорност за постъпките си.  Едно такова признание го обрича на сигурна смърт, но героят е готов да понесе тежестта на последствията от това, че е отстоявал идеала си.

Славейков е различният, поетът-философ и заради отношението си към фолклора. Точно народната песен според него пресъздава най-добре многообразието на живота на българина. Под въздействието на фолклора Славейков създава „Ралица“, „Бойко“ и „Неразделни“ – произведения, с които най-често се свързва името му. В литературознанието ни съществува тезата, че чрез тези си произведения Славейков се „поправя“ и под благотворното въздействие на народното творчество се връща към българското. За мен това твърдение е погрешно. Славейков изцяло пренебрегва традиционното описание на женската красота, каквото ни е познато от народните песни. Няма да срещнем при него „бели зъби бисерови“, „тънка снага самодивска“, „черни очи черешови“. Например, красотата на Ралица е събрана единствено в усмивката й. За Славейков подчертаването на физическото не е от значение. На героинята й е дадено и нещо, което не е  характерно за фолклора ни – тя е толкова изключителна, че има правото да избира. Характерът на Ралица се изразява в независимия избор, в отстояването му и в понасянето на последствията от него.

Човекът – творец на собствената си съдба. Човекът – мярка за всички неща. Чрез него се измерва добро и зло, щастие и нещастие. Всички битовизми и злободневни страсти са само фон. Да, Пенчо Славейков се чете тромаво, философията „спъва“ плавността на творческата мисъл и за разлика от творчеството на поетите-символисти, където художествените образи се усещат, при Славейков те се мислят от читателя. Това го превръща е необикновен поет, в явление, в разрез с нашите географски ширини. Творчеството на Славейков за мен е гениален пример как нещо доказано европейско (в случая идеите за времето си) е пренесено и поставено в български условия, запазва смисъла си и се превръща в непреходно, без значение историческата епоха, в която е създадено.

 

 

Подобни творби


About Александрина Цонева

Здравейте, аз съм Александрина, по образование политолог. Освен обществени и социални теми, ме вълнуват и теми, свързани с личностното развитие и самоусъвършенстване. Интересувам се от българска литература и фотография. С мен може да се свържете на имейл: aleks (долна черта) ts (в) yahoo (точка) de.
This entry was posted in За Обществото and tagged . Bookmark the permalink.

Comments are closed.