Едно българско училище през годините до днес

Тази вдъхновяваща история ни бе изпратена от г-жа Иванова, младата директорка на ОУ „Христо Ботев“ в с. Николаевка, Варненско. В нея има много неща, които да научим, от които да се поучим, които да запомним и тачим…

„Нашето училище се появило на тоя свят току преди да се роди големият ни национален герой, чието име носи – Христо Ботев. Това било в далечната 1847г., когато на мнозина свободата все още изглеждала непостижима, но неугасващият български дух вече започвал да се пробужда! Тогава, във варненското село Николаевка (Хадърча) будният възрожденец чорбаджи Атанас, осъзнаващ решаващата роля на просвещението за хората, чийто водач бил, се осмелил да открие училище в собствената си изба. Там сбрал 15-тината деца на осъзнати родители и за техен „даскал” (а и за пръв свещеник в Николаевка) поканил чак от Родопа планина (от село Читак, сега квартал Устово в пределите на град Смолян) младия Константин Дъновски. Едва 17-годишен, един от малцината грамотни тогава българи, той естествено желаел да стане свещеник, за да помага на своя род в изпитанията.

След като взели решение за създаване на училище в селото, хората поискали да имат и своя църква. Естествено, тъй като това не било позволено от властта, те си послужили с хитрост. Обявили, че ще се строи „папаз еви” – къща на попа. Затова нашата църква (отново първата в областта – от 1847г. за сравнение с Варна, където първата църква датира от 1860г.) сега има комин… В двете отделения на тази бързо построена с дарения и собствен труд сграда, която е съхранена и до днес, разположили и църквата, и училището.

През това време чорбаджи Атанас Георгиев приел младежа Константин Дъновски в дома си като роден син. А няколко години по-късно момъкът се задомил, вземайки за жена средната дъщеря на чорбаджията – Добра. В това младо семейство на третото родено дете дали името Петър. А след време този човек така прославил България по света, че в наше време Петър Дънов е признат и обявен за втория по величие БЪЛГАРИН в класацията „Великите Българи” след Апостола на свободата Васил Левски!

Скоро николаевското училище се готви да отпразнува внушителния 165-годишен юбилей. Макар основателно да се гордеем с преклонната му възраст и в миналото да е било хранилище за най-светли традиции и за естествения човешки стремеж към просвещение и знание, в последните години (също както и отечеството ни) то премина през трудности и перипетии…

В обезлюдяващото село (както в повечето български села) от доста години насам все по-рядко се чуваха детски гласове. Броят на младите хора (прокудени да търсят препитание), а с тях и на децата, застрашително намаляваше. В сравнение с 300-та ученици, които някога е събирало училището, след края на 2005/2006 учебна година броят им достигна ужасяващото число 29. Изглеждаше, че това е краят – естествен и предизвестен.

Но се захванахме и се борихме упорито с всички сили, за да го предотвратим и да съхраним училището – най-старото, първото българско светско в тогавашна варненска околия.

През пролетта на 2009г., при наново подета акция за закриването на училището, старите и мъдри хора от селото се изправиха на протест, събрани в читалището и отстояха своето искане – да го има! Не само в памет на родолюбивия му създател Атанас Георгиев и на Учителя, а за да докажем, че паметта за отминалото е жива, за да завещаем частица от историята ни за новите поколения! За да не заглъхва и да не запустява съвсем още едно българско село, за да има живот в него. И в голямата школска сграда пак да ехтят звънливи гласчета, да се лее мъдро учителско слово, от което да попиват малчуганите и да се учат на добро!

Слава Богу, днес се намериха млади хора, които да оценят екологичните дадености на красивото село, даровете на природата: чистия и свеж въздух, изворната вода, лееща се от 20-те селски чешми, тишината, спокойствието и птичите песни, зелените поляни и цветните градинки, прохладната сянка на гората, пълна с живот… Те самите са свързани с големия град заради работата си, но усещат, че огромните му бетонни сгради, отровните автомобилни газове и енергийният смог задушават рожбите им. Тези хора осъзнато търсят най-доброто за децата си, стремят се да ги изведат от негативната среда поне за част от денонощието и вече са готови да ни подадат ръка, да помагат на училището с труд и средства, както във възрожденските времена! А то, нашето училище, е готово да прегърне техните дечица. Ние, учителите, с преливащи от обич сърца ще им дадем в замяна всичко, на което сме способни! Защото няма по-ефективно възпитателно и образователно въздействие за едно дете от това неговото семейство да участва дейно в това начинание – истински, осъзнато и мотивирано. А ако семейството и училището си подадат ръка и станат партньори на дело, а не само на думи, резултатите няма да закъснеят. И всички ние, и деца, и възрастни, ще бъдем щастливи и доволни!

Павлина Атанасова Иванова – директор на училището, март 2012

Подобни творби


This entry was posted in За Децата, За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.