В търсене на истинското „Аз“

Чувството на себеуважение и идентичност в процеса на времето

Автор: Йоахим Фиреге за Oya – „мисли различно, действай различно“

Превод от немски: Александрина Цонева

Изхождайки от собствения си живот, психотерапевтът Йоахим Фиреге анализира историческото развитие на чувството на себеуважение, авторитет и идентичност.

В днешно време най-често срещаното психическо заболяване в Германия е депресията. Близо 25% от възрастното население са засегнати от нея. С оглед на напиращите обществени и екологични предизвикателства хората реагират предимно депресивно, а не активно, дори и в ролята си на колектив. Те остават с мисленето „за в бъдеще, както досега” и се страхуват от следващи кризи, вместо да се задействат в името на дори минимална промяна. Къде са по-дълбоките причини за това поведение?

Различните школи в психологията дават близки отговори, но отличаващи се решения. Непреживени раздели с важни партньори и членове на семейството при смърт или развод са посочвани най-често. В повечето от тези случаи помага наваксването на активния процес на сдобряване. Особено въздействащо в този аспект е редовното събиране на семейството. От психо-социална гледна точка депресията е резултат от комбинацията на социално-икономически и индивидуално-семейни фактори. Заплашваща безработица, обезценяване на образователната квалификация, преместване на ново работно място, далеч от дома и семейството, подигравки от страна на колегите или властен стил на управление в офиса – всички те играят огромна роля за появата на депресията. В последния доклад на Немския институт за икономически изследвания е посочено между другото, че процесът на разколебаване на социалния статус е обхванал вече и голяма част от средната класа.

Друга причина за депресивната, вместо активна, политическа реакция на обществото според Фиреге трябва да търсим в историята. Германия конкретно има малък или лош опит с успели социални революции, в сравнение, примерно, с Франция. Революциите от 1848 г. и 1917 г. имат ужасен край за немския народ. Авторитарните структури на властта се задържат в Германия дълго време и преминават в най-бруталния режим на терора, познат в новото време. Властта на национал-социалистическия режим и до днес се отразява на немския народ в проблемното му отношение към авторитети и разклатеното му колективно себеуважение. Мирната революция от 1989 г. срещу социалистическата диктатура, сравнена с горните две, е невероятно уникално проявление на гражданска смелост в историята на Германия. Какво влияние ще има тя в общата памет върху политическата система на страната, бъдещето само ще покаже.

От протест към търсене на истинското „Аз”

Като студент от времето на 68ма година, Фиреге е бил ядосан на самодоволството на политическата и икономическата власт, която дотогава е успявала да покрие чудовищните постъпки от епохата на холокоста. Към това се добавя и личното му разочарование от собствения баща, който е бил част от това мълчащо и прикриващо злото общество. Анти-авторитарните виждания на Фиреге са засилват философски и социологически по време на следването му в Университета във Франкфурт. Негови учители са известните философи и социолози Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер, както и преподавателят по държавно право – Карло Шмидт. Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер, заедно с Юрген Хабермас са основатели на така наречената Франкфуртска школа в социологията. Нейна основна характеристика е критичната теория – сблъсък с обществените и исторически условности, които обуславят изграждането на една теория. С критиката си към обществените зависимости, тази школа се опитва да направи видима необходимостта от промяна на тоталитарните отношения (бел.прев.). В Тюбинген, където Фиреге завършва висшето си образование, той учи немска история при Ернст Блох. Ернст Блох е наричан „немският философ на руската Октомврийска революция”, автор е на теорията за „социалната утопия”, при която той е силно повлиян от Хегел и Маркс.

Фиреге говори и за въодушевлението си от Руди Душке, най-яркият представител на немското студентско движение през 60те години на миналия век (бел.ред.). При атентат в Берлин Душке е на косъм от смъртта. Въпрос на чест е било участието на психолога Фиреге в уличните демонстрации. Политиката на канцлера Вили Брандт допълнително мотивира автора да работи активно за демократични реформи и право на глас. Той се чувствал като част от „Новото Социално Движение”. Вече като гимназиален учител, Фиреге се сблъсква отново с остарялото авторитарно мислене. Скоро разбира, че протестът му срещу системата е основан на страх от наказание и детското поведение, да иска да бъде обичан от началниците си. Ако човек, напротив, разполага с истински свой вътрешен авторитет, той няма да се страхува от властни фигури.

Така Фиреге стига до въпроса, чрез какви негативни образи той сам омаловажава собствения си авторитет или съответно себеуважението си ? За да намери отговор на този въпрос, Фиреге прибягва до психологичния дискурс на психоаналитика Ханс Килиан. За да може човек да развие гражданска съвест и да се стреми към „очовечаване” на обществото, той трябва да работи и върху самия себе си – това е водещото убеждение на Килиан. Следвайки тази мисъл, Фиреге стига до психотерапията. Той съзнава, че най-важната му задача за начало е да си изясни вътрешния образ на бащата, следователно и на майката и да се сдобри с родителите си.

Междувременно в Германия се появява движението на хуманистичната психология. То води началото си от Америка и се заражда също по време на революционното движение през 1968 г. Хуманистичната психология поставя под въпрос съществуващия управленски режим  с неговата манипулация на хората чрез медиите и пазара и се стреми към нови социални и между човешки форми на общуване. Досега изключваното физическо съзнание става също основен елемент на самовъзприятието. Фиреге е повлиян идейно от новаторите Вилхелм Райх, основател на физическата психотерапия, който обновява традиционната теория за енергията на живота и Фритц Перлс. Последният доказва заедно с жена си Лаура, колко важно е човек да е на ясно с всички свои настоящи чувства и начини на поведение, включително и физически.

В края на 80те години на миналия век въпросът за истинското „аз” се превръща в основна тема на психотерапията. При това е направено разграничение от фалшивото или егоистично „аз”. Следва дълбок конфликт с нарцисизма и злоупотребата с власт. Фиреге започва да разбира колко коварно авторитарните отношения могат да се отразят върху индивидуалния човешки потенциал и най-вече върху себеуважението. Приспособяването към авторитети без чувство за собствена сила прави от хората лесно манипулируеми същества, търсещи значение и призвание чрез околните.

Себеуважението като извор на добър живот

Себеуважението е чувство за собствено достойнство, съчетано със сигурност или убеждение, че човек може да направи нещо добро в живота си. Това е основата на естествения авторитет, на който не му е необходимо да се опитва да впечатли останалите. Основните условия за изграждането на себеуважение са зададени от психолога Даниел Стърн при дългогодишните му изследвания на връзката между майка и кърмаче в лабораторията на американския университет Корнуел. Резултатите на Стърн са омагьосващи, защото показват как физическият контакт между майка и дете може да бъде ползотворен за процеса на терапия. Особено книгата на Манфред Дорнес „Компетентното кърмаче” обяснява правдоподобно тезата на Стърн. Той доказва по впечатляващ начин, че кърмачетата изначално носят в себе си потенциала, от който по-късно се развиват себеуважението и самоувереността. Това чувство, което Стърн нарича „усещане за себе си”, е феноменален резултат от връзката между майка и дете, като потенциалът ни за него е заложен от самото раждане. При нормално развитие той се проявява по пет различни начина:

  1. като усещане за физическа цялост или единство – така наречената „телесна кохеренция”
  2. като усещане за времева непрекъснатост и последователност
  3. като усещане за влияние върху други, в този случай – върху майката
  4. като усещане, че собственото съществуване има смисъл за други
  5. като опит, че чувствата изграждат връзката

Всички тези пет аспекта на „усещането за себе си“ се образуват в малкото дете чрез междусубективност – наближаващата среща с някой, който уважава себе си и детето или предварителното знание, че си индивид – субект на общуване. Още в самото начало на човешкия живот има два индивида, които се отнасят един към друг – майката и кърмачето, дори съзнанието за това общуване при двете страни да е съвсем различно. Стърн се отказва от по-ранното си убеждение, че в началото има симбиоза между майка и бебе, от която то по-късно се отделя.

Тези пет различни начина за усещане на себе си могат да се осъществят положително или отрицателно. Това зависи от развитието преди всичко на връзката от страна на майката, включително и отношението й към нейния приятелски кръг и партньор в живота. В този контекст психологът Доналд Уиникот е разгледал като най-важен критерий „свободното пространство” между майка и дете. Едно малко дете може да разгърне способностите си тогава, когато във възрастта между 2 месеца и 18 месеца усеща, че майка му е наблизо, но без да се намесва излишно контролиращо. Притесняващо би било и обратното – ако майката не се интересува от детето и присъства само чисто физически в живота му. Когато майката отразява с любов себеизявленията на детето си и в същото време е обърната и към себе си, тогава то може да следва всички свои вътрешни импулси, за да се изрази. Отражението чрез майката е от значение, за да може детето да види утвърдени в реалността собствените си импулси за свобода, те да не го объркват и смущават. Тук срещаме един феномен на човешкото развитие – за да си разгърне свободата човек, първоначално той е зависим от признанието на другите или в случая на майката. Едното без другото е невъзможно.

Лечимо ли е колективното чувство за малоценност?

Себеуважението предпазва от депресии. Известният невробиолог Гералд Хютер не се уморява да изтъква в своите публикации и семинари, как емоционалната сигурност предлага защита, която е в основата на всички истински образи на Аз-а. Ако тази сигурност липсва, себеуважението би могло да се развие и по-късно при подходящи условия, примерно чрез терапия. Потенциалът за него ни е даден още при раждане.

През родителите преминават всички основни културни, семейни и социални ценности. Невъзможно е детето да не се повлияе от тях. Дори когато родителите си мислят тези ценности, без да им дават израз, детето поема този включително и несъзнателен начин на мислене. Такива влияния в повечето случаи нямат патологичен ефект, защото любящата загриженост на родителите ги неутрализира.

В немската история авторитарните образи в семейството, в училище, на работа и на държавно ниво до времето на Аденауер са били най-важните регулатори в междучовешките отношения. Авторитарната власт няма и тя самата не е авторитет, защото тя трябва да си служи с принуждаване, заплаха и наказание, за да предизвика послушание. Априори тя отрича у детето влиянието си. Трябва да подтисне у него всеки израз на самостоятелност и истинност, да го манипулира или игнорира. Или изобщо да не го признава.

В продължение на десетилетия „отвореното пространство” между лицето за контакт и детето е белязано от манипулативен авторитет, но който заради нарушените отношения на родителите не поставя реално граници на самия авторитет на детето. И в двата случая възниква фалшиво „Аз” чрез напасване. Интересни са разкритията на Шел-изследванията. От 1953 г. насам те разглеждат как се променят ценностите и навиците на младежи. Резултатите от последното изследване говорят, че в днешно време семейството за подрастващите не е нещо, от което те искат да се освободят или разграничат, а напротив то е източник на икономическа и духовна сила, на който те държат. В тези Шел-изследвания изненадващо авторитетът не е тема и точно там е проблемът. Авторитетът се превръща в тема чрез това, че отсъства. Отчаяни родители, възпитатели и учители обсаждат психотерапевтите с молбата да им помогнат, защото не могат да достигнат излезлите извън контрол младежи в пубертета. Книгите за „малките тирани” са с растящ тираж. Днес децата са много по-самоуверени отпреди десет години, но тъй като те не виждат достатъчно загрижен авторитет, който да ги съпровожда, тяхното самосъзнание е нарушено до липса на уважение и безгранична импулсивност.

Темата за авторитета остава на дневен ред. Родителите трябва да имат авторитет и да държат на него. Но как да се справят, при условие, че днес няма повече образци, които да им покажат как става – това са въпроси, които ще ни занимават много в близко бъдеще. Един многообещаващ път показва психологът Хаим Омер със своя екип. Когато детето се учи да уважава авторитет, роля играят присъствието, растящата грижа за него и публичните контакти на възрастните. Новият авторитет не работи с насилие и власт, а с добре осъзната сила.

Напомняне за духовния аспект

Почти нито една психологическа книга не казва нищо за същността на човека, неговото истинско „Аз”. Откакто Фиреге се занимава с будистка медитация, интересна му е духовната страна на темата за авторитета. Будизмът учи, че идентифицирането на човека с егото и неговите напоени от ненаситност и агресия представи, носи страдание в света. Свободен, безстрашен и щастлив е този, който се отдели от тези представи и чрез етично добро поведение опознае пречистения дух като истинска природа на съществуването. Такива послания разпространяват и духовни учители като Шри Мата Амританандамайи. Те казват, че човек не трябва да търси своя авторитет. Ние самите сме този авторитет, винаги и завинаги. Не трябва да развиваме и себеуважението си, защото вече го живеем. Единственото, което трябва да направим, е да не се идентифицираме с това, кои и какво трябва да бъдем, а с това, което сме.

Литература по темата на немски език, която авторът на статията е използвал:

Манфред Дорнес, Компетентното кърмаче, издателство „Фишер”, 1993

Щефан Хаузнер, Дори когато ми струва живота, издателство Карл-Ауер, 2008

Гералд Хютер, Биология на страха, Колекция „Ванденхьок”, 2005

Младежта през 2006, 15то Щел-изследване на младежта, издателство „Фишер”, 2006

Мата Амританандамайи , Разговори с Ама, том 4, Индия, 1997

Рамана Махарши, Бъди, който си, издателство „Фишер”, 2006

Хаим Омер и Арист фон Шлипе, Сила вместо власт, издателство „Ванденхьок & Рупрехт”, 2010

Даниел Н. Стърн, Житейският опит на кърмачето, издателство „Клет-Кота”, 1992

Йоахим Фиреге, Себеуважението. Същност, нараняване, терапия, издателство „Улрих Льотнер”, 2009

Доналд В. Уиникот, Процеси на съзряване и стимулиращият околен свят, издателство „Зуркамп”, 2000

 

 

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.