Взаимоотношения в мир, разбирателство и Любов

Ако има нещо, което е по-важно от нас самите, то това са взаимоотношенията ни. Затова е важно да им обърнем голямо внимание.

Преди около година намерих в мазето си една книга, която и до ден днешен не мога да си обясня какво правеше там. Във всички случаи тя успя да промени към добро не само моя живот, но и живота на много мои приятели, които я прочетоха. Става дума за книгата „Растем чрез срещи – за повече грижовност, разбирателство и близост в отношенията ни с другите“ на шведския режисьор Кай Полак. Много му благодаря за прекрасната му книга, защото тя наистина подобри много отношенията ми с хората около мен. Настоящата Творба е вдъхновена от нея и разказва с признателност и Любов за нея.

Няма случайни срещи. Всяка една среща е предназначена за мен или за човека, когото срещам.

Мога да уча от всяка среща.

Това са двете прости твърдения, с които Кай Полак започва книгата си. Нищо ново. Стара мъдрост. Дълбоко съм убеден, че на този свят няма нищо случайно, най-малко пък срещите ни с хората. И многократно съм писал затова и сигурно пак ще пиша. Но тъй като важността и значението на всяка една среща е толкова голяма, то не можем да си позволим да го забравим и се налага да си го повтаряме непрекъснато, токато то просто не стане част от живота ни. Особено важно е ако не намираме удоволетворение от дадена среща и не чувстваме, че тя е била важна или полезна за нас, да се „сетим“, че срещата е нещо взаимно и може да е била предназначена за другия. Най-прекрасните срещи са когато и двамата са подходили с отворени сърца и дълбоко убедени в горните две твърдения. Тогава и най-мимолетната среща се превръща в истинско тържество на Радостта и Любовта и прераства в спонтанно приятелство за цял живот.

Не по-малко важно е и развитието, което ни дава всяка една среща. А развитието, истинското израстване не е нищо друго освен изпълването ни с Любов. Колкото повече Любов имаме, толкова сме по-развити. И колкото по развити сме, толкова повече Любов имаме. А Любовта е това, което ни крепи живи. Ние сме Любов. Любовта е истинската ни същност.

Но нека първо започнем с това, което обикновено пречи на доброто и изпълнено с Любов отношение към другите – чувството на яд. Знаем ли кога се ядосваме? И защо?

Ядосваме се по различни причини от тези, които си мислим.

Ако се ядосаме на някого, то причината не е в него, а е в нас.

Отново две прости твърдения. Този път обаче такива, за които значително по-рядко се замисляме. Рядко ние хората се „сещаме“, че щом ние сме ядосани, то това идва да каже нещо за нас, а не за този, на когото сме ядосани. И нещо дори още по-важно – ние се ядосваме най-често тогава, когато видим в другия нещо лошо, което имаме и у нас. Ние всъщност се ядосваме на нас самите. Само ние сме отговорни за това как възприемаме нещата около себе си. Всяко едно действие или избор, който правим е всъщност оценка на самите нас и показва дали и доколко се уважаваме, обичаме и какво самочувствие имаме. А отношението към нас самите, е в основата и на отношението ни към околните.

Затова е важно всеки път, когато отново се почувстваме раздразнени, да видим ясно защо това е така, а не веднага да „креснем“ на тези около нас. Не винаги е лесно да намерим причината, но знаейки че тя е вътрешна, рано или късно ще го направим. А това вече е една първа и много добра крачка. Като сме наясно съзнателно какво не ни харесва, каква е причината за неразположението ни, то и съзнателно можем да я променим. С целенасочен труд можем да я отстраним и никога повече да не се ядосваме заради нея. Следвайки тази проста стратегия, можем да се разделим с много от причините за неразположенията си. И следователно да се развием, тоест, да се изпълним с Любов.

Имаме ли Любов, то ние несъмнено сме едни по-добри или, по-правилно казано, истински и пълноценни хора, защото без Любов нищо не може да съществува. Любовта е връзката ни с Бог, с Първоизвора, с Духа, с Душата ни, с нас самите. Имаме ли тази връзка, то ние имаме всичко, нямаме ли я, то нямаме нищо. Но как се постига тази връзка? Например с положителни мисли за другите или с положителни думи спрямо тях. Важно е да знаем, че подсъзнанието ни, „примитивното“ в нас, това, което по природа е неделимо свързано с първоизвора, работи с положителни картини. То по друг начин не може да работи. Тоест без положителни картини ние самите не можем да работим и не можем да постигнем нищо, още по-малко в отношенията си с другите.

Подобно поведение помага не само за собственото ни развитие, но и за развитието на отношенията ни. Когато се отнасяме добре, уважително, изслужвайки и вслушвайки се, то непременно отношенията ни ще се подобрят. Важно е да имаме винаги предвид мнението на другите и да разберем защо то е такова. Времето, което отделяме, за да разберем другите и да им обърнем внимание е изключително важно и е спечелено време. Научим ли се да споделяме отворено и искрено, и да слушаме и възприемаме непредубедено, то можем да си спестим куп безмислени обсъждания и най-вече – ставаме си близки, отношенията ни се подобряват и сме в мир, разбирателство и хармония. Можем ли да споделяме и да слушаме, то значи имаме и добри отношения с хората.

Винаги можем да променим и собственото си мнение и чувства, съсредоточавайки се върху положителното у хората. Откритото и искрено възхищение към тях е изключително важно. Така и ние самите започваме да се чувстваме добре. Това се дължи на факта, че мисълта е материална и каквото си мислим, това и предизвикваме и това и ние се случва. Затова и когато разпространяваме доброто и Радостта, то ние неизбежно Творим положително за себе си и един за друг и си помагаме. Особено полезен може да бъде един списък с положителните качества на хората около нас. И нека не забравяме, че нашите мисли за другите казват много повече за нас, отколкото за тях!

Често ни се струва, че с хората, които живеем и с които сме най-близки, най-често се караме. Това се дължи донякъде на липсата на задръжки и на това, че добре ги познаваме. Но не това е основното. Най-важното е, че ние не сме случайно с тези хора, в това семейство и в това обкръжение. Това са хората, които могат да ни научат на най-много и които могат да ни дадат най-много. Хората, които не само най-много ни обичат, но и хората, които в най-голяма степен са предназначени за нас. А и ние самите сме предназначени за тях. И знаем това. И се опитваме често да ги променим като забравяме, че само себе си, нас самите, можем да променим.

А как въобще се стига до неразбирателство и кавги? Тук отново ще цитирам Кай Полак:

Злото е в отговора към него със зло.

Тоест, злото само по себе си, без да има кой да го подхранва, въобще не може да съществува. Едва отговаряйки на лошото с лошо, то ние го създаваме. До една кавга или свада няма никога да се стигне ако ние самите не я предизвикаме като отговорим на лошото отношение на някого към нас. Или ако някой не отговори на нашето лошо отношение. Дори злото живее от взаимността, от мислите, чувствата и действията на поне двама души. Ако просто игнорираме злото, то просто загива. Без „Любов“ (още зло) дори и злото не може да съществува. Това се дължи на закона за привличането на сходно със сходно на Духовно ниво. Затова и казваме:

Каквото повикало, такова се и обадило.

Затова и от човек, който мисли и се чувства добре не може да излезне нищо друго от добро. Такъв човек винаги ще се отнася добре, с уважение и Любов към околните. Човек изпълнен с Любов дава Любов. Но как седи въпроса наобратно? Този който прави лошо, само лош ли е? Не! Нищо не може да съществува без Любов! Ако няма Любов, то всеки загива. Затова и човек, който прави лошо не може да е само лош. Ако го погледнем в неговата цялост, то ние никога не бихме могли да го осъдим или да го обвиним, защото ще видим, че и той е свързан към Първоизточника на Любов, с Бога.

Как тогава седи въпроса с отрицателните чувства и как и защо те се появяват? Да започнем именно от обвиненията и от осъждането на другите. Едно такова поведение е, както видяхме вече, проявяване на собственото ни мигновено състояние. Каквото причиняваме на другите, това причиняваме всъщност на себе си. Осъждайки и обвинявайки другите, то ние себе си осъждаме и обвиняваме! Това може да се обясни символично и с посочването на някого с пръст, често срещан обвинителен и осъдителен жест. Но замисляли ли сме се, че три от останалите четири пръста сочат към нас самите? Съдейки, ние вредим на себе си и причиняваме още повече лошо на себе си, отколкото вече сме натрупали.

Обвинявайки, осъждайки или нападайки някого, то ние показваме собствените си слабости, неприятности и най-вече страх. Затова и колкото по-страхлив е човек, толкова по-агресивен е той. Но на какво се дължи страха? На мислите. Страхът е чисто и просто мисловна конструкция. Страхът не е нещо, което съществува реално на света. Страхът си създаваме самите ние с мислите си. А най-долното му проявление е така наречената от нас мисловна конструкция на Ада. Всеки един човек, който таи в сърцето си страх всъщност има необходимост от Любов и съответно от помощ. Страхът е пълната противоположност на Любовта.

Когато човек се отнася добре, то това поведение е проявление на Любовта. Когато човек се отнася зле, то това е задължително проявление на страха. Тоест ние или даваме Любов или показваме, че желаем Любов. Отдавайки Любов ние обикновено сме в добро настроение. Радостта е най-прекрасното проявлението на Любовта, което може да я увеличи. Важно е да се разбере, че даването на Любов не е задължително да намали собствената ни такава. Любовта се създава от Любовта. Колкото повече, толкова повече. Затова и когато сме в радостта, ние създаваме и даваме Любов. Дори и самата дума СъзДавам идва от Давам. Създаването на Любов става с даването й. Затова и много религии и Духовни течения ни учат да пребиваваме в Радостта. Радостта е най-краткия път към Любовта и най-непосредственото й проявление. Пребивавайки в Радостта, то ние пребиваваме в Любовта.

Е, видяхме как се създава лошото и как се умножава. Остава да видим и как да го избегнем, като да променим себе си. Промяната е винаги вътрешна и започва винаги от първоизвора, от истинското ни и добра Аз. Тя започва със собственото ни възприемане като нещо добро и Божествено и продължава с изграждането на собствено самочувствие за това, че ние сме Венецът на Творението. Това води и до самоуважение. Вътрешното ни възприемане, самочувствие и самоуважение неминуемо намира външен израз и ние започваме да се отнасяме с хората около нас по същия начин. Както вярват индианците – всичко, което се проявява видимо се корени в основата си в нещо невидимо, нещо, което вече съществува. Нима това не е вярно и за дърветата, чиито красиви корони ние виждаме, без да подозираме какви прекрасни корени те имат. И така, подобрявайки отношението си към нас самите, то ние подобряваме и отношението си към другите.

Бидейки положителни, то ние се отнасяме положително и с другите и което е още по-важно – отговаряме им положително. По този начин не може да се достигне никога до лоши отношения. Нека винаги и веднага виждаме доброто в хората и да им го казваме открито! Само тогава ще сме свободни и независими! Сега сигурно ще се попитате откъде накъде намесих и свободата. Ами много просто – там, където има страх, има и ограничения и няма свобода. Излиза отново, че свободата не е нещо външно относно нас, а нещо вътрешно. Ние сами си създаваме свободата. Имайки свобода, носейки Любов, то ние можем да ги разпространяваме сред хората.

Свободата на всяко едно сърце променя света.

Важно е да обърнем особено внимание на взаимоотношението между мислите и чувствата ни. Любовта е характерна за чувствата ни, а свободата за мислите ни. А мислите могат да подтиснат и да променят чувствата ни. Подтискайки свободата си, ние може да подтиснем и Любовта си. И обратно. Всичко е взаимосвързано. В същото време мислите и чувствата ни определят решаващо и възприятията ни. Затова е важно да имаме положителни мисли и най-вече да сме изпълнени с Любов и Благодарност (даване на благо). Основната насока на личностното развитие и добрите взаимоотношения е да намираме доброто във всяко едно нещо, дори и в злото. Да намираме възможностите там, където виждаме само неприятности. Не винаги всичко е добро, не винаги всичко е розово, но това е нещо напълно обикновено. Всеки един от нас се развива, никой не е съвършен, всеки допуска грешки. И точно от тях трябва да се учим и когато ни е най-трудно, да можем да видим хубавото в тази трудност, да извлечем доброто от грешката. Не случайно казваме „допускам грешка“. Самите ние дълбоко в себе си знаем колко е важно да допускаме грешки, за да можем да се учим от тях и да се развиваме. Въпреки това, трябва да знаем, че:

Всеки, във всеки един миг, дава най-доброто от себе си.

И накрая можем да кажем едно – не можем да искаме винаги да разбираме хората. Не можем да искаме те да ни обичат. Но винаги можем да ги обичаме! А всички имат нужда от Любов и обичайки ги, ние им я даваме. Така създаваме добрите отношения помежду си.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.