Лаурелин Мартин 2 (Досег до вечния живот)

Това е преживяване близко до смъртта от книгата Досег до вечния живот.

(Втора част)

(Към първа част)

Тези, които умират, са в обичащото пространство с много напътствия, разбиране и цели. Тяхното желание преди да си тръгнат не е да предизвикат скръб и печал на другите, ами да уважат божия план. Това е тяхното време за промяна, за продължаване на развитието на техния дух. В много случаи обичаните, които са си тръгнали, работят помагайки, служейки и напътствайки другите. Деликатното насочване от Уилс ми позволи да видя моята невинност. Разбрах мигновено, че живота е за хората, а не за преследване на цели. Аз си поставях стремежите на първо място като средство да търся одобрение и Любов от другите хора. Като разбрах това, простих си за моите грешки и като си простих, получих Любов в изобилие. Като даваме Любов, получаваме и усещаме Любов от вселената.

Уилс беше като “Духа след Коледа”. Преглеждайки живота си, ми бяха показани нови открития вътрешно в мен. Много случки бяха показани едновременно. Спомням си две от тях. Когато бях пет годишна тормозех Тами, друго момиче на моята възраст, до състояние на рев. Сега бях в неповторимата позиция да усетя това, което Тами чувстваше. Нейното разочарование, нейните сълзи, нейните чувства на изолиране, бяха сега моите чувства. Почувствах огромно съжаление за това момиче. Бях Тами и се нуждаех от Любов, грижи и прошка. Моята същност даде Любов и на двете от нас, Любов толкова дълбока и нежна като Любовта между майка и дете. Осъзнах, че като наранявам някой друг, само наранявах себе си. Отново, почувствах единността.

Друга случка беше подобна. Бях си направила майтап с Били, едно мършаво, недохранено, астматично дете. Умря когато беше на седемнадесет от мозъчен аневризъм. Той сякаш беше в пространството на съществуване, където и аз бях. Въпреки това, все още не бях сигурна къде съм. Когато Били беше на дванадесет ми беше написал едно любовно писмо, което аз отказах. Почувствах неговата болка, която стана моята болка. В същото време почувствах огромна обич към това момче и към мен. Моята връзка с него стана извън физическото и почувствах неговата душа. Той имаше жизнена, ярка Светлина, горяща в него. Чувството на здравия му и силен дух беше невъобразим миг, особено като знаех колко много страдаше физически, когато беше жив. Посланието беше ясно – Любов.

Най-вече преди всичко друго, човек трябва да се научи да обича себе си безусловно, без да се съди. Тогава човек обича всички хора и неща по същия начин. Осъзнах колко важни са хората в живота ни, колко е важно да ги приемаме и обичаме. Най-накрая схванах старата мохиканска поговорка, която бях чула, когато бях в “Момичета скаути”: “Никога не съди друга индианка, ако не си вървял една миля в нейните цървули”.

Като прегледах живота си с Уилс, моето съдене преобладаваше и си спомням, че си мислех “Направила съм лоши неща в моя живот.” На въпроса ми беше отговорено преди да си завърша мисълта. Всички събития в живата ви са важни. Разбирането на всички неща, дори случките, които смятате за незначителни, ще ви закарат на места с огромно съзнание и съчувствие. Като свърши прегледа ми, разбрах. Почувствах пречистващо освобождаване. Преживявах емоции без физическите признаци от сълзи. Това ме закара до по-дълбоко място на разбиране и съчувствие. Никога не се бях замисляла как моите действия се отразяваха на другите и как се отнасях към себе си. Почувствах съжаление за всички мои несъзнателни действия. Със съзнаването на моето неосъзнато състояние, освободих всичката скръб, която бях причинила и радостно преминах към прошка.

Други мисли дойдоха и си спомням, че си мислех: “Уоу, сега разбирам. Всичко относно нашето съществуване най-накрая има смисъл.” Имах още въпроси към Уилс. Предаването на информация беше безмерно и успокоително. Той повтаряше: “Всичко е известно. Просто си забравила.” Не чувствах, че знаех нещо, все пак в мен имаше място, което знаеше всичко. Попитах Уилс дали можех да остана. Той каза: “Не ти е времето все още. Има грешка. Трябва да се върнеш обратно.” Спомням си, че си мислех: “Добре, ще се върна обратно, но мога да се върна после тук горе.” В този момент неговите мисли станаха мои: “Не можеш да вземеш живота си. Самоубийството за теб не е отговора. Това няма да помогне. Трябва да се върнеш обратно и да живееш смисъла на живота ти.” Отговорих: “Разбирам, но не искам да се върна обратно.” Мисълта на Уилс дойде отново: “Това е добре. Ние никъде не отиваме. Ние ще сме тук отново за теб.” Неговото последно съобщение беше: “Кажи на сестра си, че съм добре.” С тези последни мисли, почувствах, че се връщам обратно, спускайки се надолу в тъмнината. Не ме беше страх. Мигновено почувствах удар в тялото ми.

(край)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.