Барбара Уитфилд 4 (Досег до вечния живот)

Това е преживяване, близко до смъртта от книгата Досег до вечния живот.

(Към трета част)

(Четвърта част)

Тогава се върнах обратно, но не в тялото ми. Бях зад пункта на сестрите. Видях един метален кръг с изхвърлени възглавници зад стъклото. Това бяха възглавниците, върху които уринирах, докато бях отделена от тялото ми. Виждах ги на една сушилня.

Чух две сестри да си приказват за моя случай и затова как моята дневна сестра беше толкова разтревожена след като ме намерила, че са я изпратили вкъщи по-рано. Тогава те казаха, че тялото ми ще бъде в бинт за шест месеца, въпреки че са ми казали шест седмици, защото докторите си помислили, че нямало да се справя ако съм знаела Истината. Затова нямаха намерение да ми кажат Истината. Тогава се върнах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло. Точно тези две сестри влезнаха да ме проверят и им казах:

- Напуснах леглото отново.

- Не скъпа. Халюцинираш! – казаха те.

Не бях взела болкоуспокояващи тогава и затова настоях:

- Не, не халюцинирам. Напуснах леглото.

- Халюцинираш. Не можеш да напуснеш леглото – казаха те.

- Моля ви, обадете се на моята дневна сестра и й кажете, че съм добре – отговорих аз – кажете й, че не съм й ядосана. Знам, че си тръгна по-рано за вкъщи. И не ме лъжете като ми казвате, че ще бъда в бинт за шест седмици. Кажете ми Истината. Знам, че ще трябва да съм в бинт за шест месеца. И трябваше да изперете тези възглавници преди да ги сложите на сушилнята. Не ме е грижа за мен, ами за следващия пациент.

Месец след това се върнах у дома от болницата, родителите ми наминаха да ме посетят. Те се погрижиха за децата ми по време на месеца, когато аз бях в кръговото легло, затова разбрах, че не могат да ме посетят в болницата. Въпреки това не разбирах защо не идваха към моята къща. Прекарвах всеки ден в легло. Тежах 37 килограма, а бинтът тежеше 13 килограма. Чудех се кога ще дойдат, за да им кажа за моето преживяване. Най-накрая те дойдоха и аз изтърсих колко много ги обичам и че всичко, което се е случило е наред. Дори си мисля, че им казах, че съм им простила. Те погледнаха сякаш бях много странна и бързо си тръгнаха. След това настоявах да видя психиатър, надявайки се, че той ще разбере какво бях преживяла. Докторът, с когото се видях, не разбра. Никой не разбираше тогава преживяванията близки до смъртта и затова осъзнах, че не мога да говоря за това. Прекарах шест месеца в бинта, мислейки си за моето НДЕ, но опитвайки се да не казвам на никого. Когато бинта се махна, отидох на физична терапия, за да възстановя силата си и реших да оставя НДЕ-то настрана и да следвам сърцето си.

Първо пожелах да работя в спешното отделение в болницата, където бях пациент. Имах много възможности да бъда и да докосвам умиращи хора. Почувствах се истинска, когато работех там. И всички бяха истински също. В една обстановка, където живота и смъртта са на ръба всеки един момент, само Истината се приказва. Но моя личен живот беше в другия край на спектъра. Моят мъж, моите приятели и повечето от членовете на семейството бяха прихванати от техните собствени игри. Никой не общуваше истински. Имаше толкова много отчуждаване на чувствата. Не мога да отрека, че аз бях част от това, част от материализма и част от вкочанеността. Но сега бях различна. Не беше тяхна вина. Аз се промених. Мястото, където се чувствах истинска, освен болницата, беше в университета.

Станах дихателен терапевт, работещ в спешно отделение и в международния клирингов съюз и моите пациенти ми разказваха за техните преживявания, когато те умираха. И тези, които се завръщаха в телата си ми разказваха за техните НДЕ-та. Започнах да пиша за всичко това. В онези дни нарекох темата ми “емоционалните нужди на пациентите с критични грижи”. Изненадващо бях поканена да говоря на професионални конференции и ме публикуваха в списания за дихателна терапия. Емоционалните нужди на пациентите беше нова и гореща тема в здравеопазването в края на 1970-те и началото на 1980-те.

Накрая станах изследовател и можех да търся отговорите, които толкова копнеех да намеря. Понеже изследванията ми бяха проведени в медицински университет, всякакви видове знания ми бяха на разположение. Можех да нагласям и пренагласям не само стотиците преживявания, които разучавах, но също и моето лично.
Преживяването близко до смъртта никога не свършва, ако го поканим да продължи да ни повлиява. Може да продължи да расте в живота ни, ако го подхранваме. Продължава да ни показва какво правим тук и за какво е животът.

(Следва пета част)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.