Барбара Уитфилд 1 (Досег до вечния живот)

Това е преживяване, близко до смъртта от книгата Досег до вечния живот.

(Първа част)

Барбара УитфилдБарбара Уитфилд е автор на много статии и книги. Тя също е танaтологист (изследва смъртта и умирането), известен оратор, терапевт и жена, която е имала преживяване, близко до смъртта. Следва нейното НДЕ като извадка от първа глава от книгата на Барбара “Последното преминаване”:

Сигурно нямаше да стигна до моята работа с умиращите хора, ако самата аз не бях умряла. Знам, че звучи странно. Колко от нас умират и се връщат обратно и приказват за това? Не много, бихте си помислили, но това не е вярно. През 1984г. една публична анкета показва, че един на деветнадесет американци е имал НДЕ. И тези първоначални числа включват само възрастните. От тогава сме събрали данни и за детски НДЕ-та, и те са почти толкова разпространени, колкото при възрастните.

Искам да споделя моето НДЕ с вас, и най-вече да ви кажа за това, което наричаме преглед на живота. Нашите изследвания показват, че в около 20% от НДЕ-тата го има. Понеже моето НДЕ беше от преди двадесет години, съсредоточих сърцето си и моя живот върху знанията, които получих от моя преглед на живота.

Някои НДЕ-та докладват, че техният изглежда като да гледат страниците на една книга. Други го описват като филм. Моят се появи като облак изпълнен с хиляди мехури. Във всеки мехур имаше сцена от моя живот. Имах чувството, че мога да се местя от мехур в мехур, но като цяло то се чувстваше като линейна последователност, в която преживях отново всички тридесет и две години от моя живот.

По време на прегледа на живота, много от нас преживяват не само собствените си чувства, но и тези на всички други, сякаш всички други хора, участващи в нашия живот, се бяха обединили. Ние можем да почувстваме как всичко, което сме направили и казали, се е отразило на другите. Смисълът е, че ние не свършваме с нашата кожа. Илюзия е, че сме разделени. Този дълбок преглед на нашия живот ни показва, че на по-високо ниво на съзнание, ние всички сме взаимно свързани. Тази нова перспектива променя напълно нашите стойности и отношения по начина, по който искаме да живеем. Материализмът запада и човеколюбивите стойности стават по-силни в повечето животи на хората, преживели НДЕ. Почти всички от нас приказват за чувството на мисия. Ако сме били Духовни преди това, промяната в стойностите и отношенията не е толкова очевидна, както при някои други като мен. Бях станала атеист, когато се затворих вътрешно в ранна възраст. Постепенно моите промени станаха по-очевидни и дълбоки.

Бях родена с уродливост, странично изкривяване на гръбначния стълб, наречено сколиоза. Не ме притесняваше до преди 1973г., когато изведнъж стана фокуса на живота ми. Болката идваща от долната част на гърба ми ставаше поразителна и лекарствата, които ми бяха дадени, за да я контролират, сковаха всичко. В следващите две години бях четири пъти настанявана в болница, всеки път за две седмици и с тракции и инжекции, за да се облекчи болката. Като се погледна обратно сега, както много други хора преживели НДЕ, вярвам, че моят живот е бил излязъл извън релси и болката в гърба ми е била метафора на моя живот.

През 1975г. на тридесет и две години, бях допусната за пети път в болницата. Минах през операция “стопяване” на прешлените. Събудих се след пет часа и половина в едно кръгово легло. Това странно легло прилича на виенско колело на някои хора. Има два големи хромови обръча с една опора по средата. Три пъти през деня сестрите поставяха три или четири възглавници върху мен и после още една опора върху тях. Пристягаха тези две опори заедно с мен по средата като човешки сандвич и включваха леглото. То ме завъртяваше нагоре и после бавно ме преместваше върху корема ми. Възглавниците го правеха по поносимо, защото бях много слаба. Бях свалила повече от 13 килограма през последните две години от болка и използването на успокояващи за мускули. Операцията на гръбнака не ми позволяваше да се движа изобщо. Не можех да се движа. Леглото ме движеше. Причината да използвам леглото да ме завърта на горе и да ме обръща с лицето надолу, беше да отводнявам моите бели дробове и да позволя на кожата на гръбнака ми да диша, за да не развия рани по тялото вследствие от дълго залежаване. Останах в това легло за повече от месец и тогава ми направиха гипсова превръзка на цялото тяло от моите подмишници до колената ми.

Около два дни след операцията възникнаха затруднения и започнах да умирам. Спомням си, че се събудих в кръговото легло и видях този голям корем. Бях се издула. Издуването опъваше моите рани и ме болеше. Завиках. Хора в бяло веднага дойдоха. Беше драматична сцена – такава, каквато виждате по телевизията. Нямах си и идея какво става, защото все още не бях станала дихателен терапевт. Сякаш всеки буташе колички и машини, хвърляйки неща напред и назад над мен. Закачиха ме на всякакви видове машини, тръби, монитори и торби. Всичко беше шумно и поразително. Изгубих съзнание. Събудих се в залата посреднощ. Светлините бяха слаби. Беше тихо. Погледнах нагоре и надолу и никого не видях. Мислех си, че ако ме хванат извън кръговото легло ще си имам проблем, защото не трябваше да се движа. Затова се обърнах на обратно, за да се върна в моята стая и се озовах вперила очи точно в един радиоговорител. Това е невъзможно, помислих си. Спомням си, че видях радиоговорителя, когато бях приета. Беше монтиран на тавана, поне на един метър над главата ми. Влезнах в стаята и погледнах долу към леглото и видях себе си. Спомням си, че се смях, защото “тя” изглеждаше смешно с белите ленти около “нея” и носа й, придържайки една тръба.

Не чувствах болка. Почувствах се спокойна, невероятно мирна, по начин, по който не съм се чувствала досега. И постоях за малко с “нея”, но знаех, че не бях аз. После, бях в пълна тъмнина. Не знам как се озовах там. Носех се в тъмнината с леко чувство на движение. Знаех си, че се отдалечавах от живота. Оставих този живот. Тогава почувствах ръце да ме обгръщат и да ме дърпат в сочна топлина. Усетих, че това беше баба ми. Тя ме придърпваше по-близо до нея с прекрасна прегръдка. Беше мъртва от четиринадесет години и никога досега не бях си бях мислила, че съществува след смъртта си. Но знаех, че бях с нея.

Тогава осъзнах, че в каквото бях вярвала в миналото, може да не е реално. Може би моите вярвания са били погрешни. Може би това беше реално и всичко друго беше илюзия. Като си мислих колко отдалечени са ми били вярванията и като осъзнах, че прегръдката на баба ми е реална, почувствах, че се освобождавам от огромна токсична болка. И се появи внезапно преиграване на всяка сцена, която аз и баба ми споделяхме по време на нашите деветнадесет години заедно. Не беше просто спомена ми за нея, ами също и нейните за мен. Спомените ни станаха едно. Можех да почувствам, да видя и да усетя точно каквото и тя. И знаех, че тя усещаше същото нещо от моите спомени. Ние двете бяхме заедно, повтаряйки всичко, което значехме една на друга. Беше прекрасно.

(Следва втора част)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.