Барбара Уитфилд 2 (Досег до вечния живот)

Това е преживяване, близко до смъртта от книгата Досег до вечния живот.

(Към първа част)

(Втора част)

Все още мога да си припомня всеки спомен и те са толкова живи, както когато се случиха преди двадесет и три години в моето НДЕ. Една от любимите ми сценки е когато готвехме заедно. Бях три или четиригодишна. Бяхме сами в кухнята, но цялото семейство щеше да дойде за вечеря, и затова имаше очакване във въздуха. Моята баби издърпа един тежък дървен стол от кухненската маса до печката, хвана ме и ме сложи на него. Тя стоеше отзад, много близко до мен, за да ми помага и да ме пази. Една по една, тя слагаше малко смес в ръката ми, и аз я правех във формата на топка и я хвърлях в тази голяма тенджера с вряла вода. Тенджерата беше почти толкова висока, колкото аз на стола. Силната миризма на риба беше наситила вече влажния въздух.

Сложих ръцете си на носа и извиках „уф“. А тя се засмя. След като свършихме, тя издърпа стола заедно с мен по средата на кухнята. Аз пищях и се смях, защото се чувствах на пътешествие. Тя избърса ръцете ми с мокър парцал, но аз ги помирисах и извиках „уф“ отново. Видях я да взима лимон и да го реже по средата. Притри половината от лимона по ръцете ми и после ги избърса с нейната вече изцапана и мокра престилка. После ме погледна с такава Любов в нейните очи и каза: “Не мърдай. Баби ще се върне веднага!” Дойде с нейната четка за коса и започна за заглажда косата ми за дълго време. Толкова добре се чувстваше! Направи ми дълги къдрици. Когато свърши, ме повдигна и ме сложи на пода, а аз хукнах до спалнята й и се погледнах в огледалото.

Когато цялото семейство седна на вечеря, тя каза на всички, че аз съм направила рибата. Моите лели ме погледнаха много очаровани. И като я опитаха, кимнаха с глава в знак на съгласие и казаха на майка ми колко добър готвач съм била.

След като свършиха спомените ни, останах още за малко с баба ми. Обичах я толкова много. Тогава започнах да се оттеглям. Не управлявах случващото се, но се чувствах добре, че се отдалечавах от нея. Разбрах, че тя ще ме чака да се върна отново и че това място, в която беше тя, е вечно. Така бях и аз. Моят живот беше кратък миг от вечността и нямах съмнения, че тази по-голяма вечна реалност е съвършена. А тази, която търпях тридесет и две години беше толкова жестока. Новата реалност се разширяваше и движеше постоянно.

По това време не бих нарекла това, в което бях, тунел, но по-късно, като изследовател, осъзнах, че тунел е най-близката дума, която имаме на тази планета. Каквото и да беше, като започнах да се движа през него, беше тъмно. После усетих, че имаше енергия, която избиваше през тъмнината. Като гледах как енергията се движеше, сенки от сиво до почти бяло се отделиха от избиването. Извън тъмнината идваше Светлина и се движеше пред мен. Светлината и аз отивахме в една посока, но тя беше далеч, далеч напред.

Моите ръце се разшириха. Почувствах ги да ставам безкрайно големи. Нежен бриз обвиваше тялото ми и можех да чуя нисък монотонен шум, който ме викаше. Необичайният звук ме караше към Светлината. Изведнъж се озовах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло и беше сутрин. Две сестри отвориха пердетата ми. Слънчевата Светлина беше поразителна. Нарани очите ми. Помолих ги да пуснат пердетата. Опитах се да кажа на сестрите и после на няколко доктора, че бях напуснала леглото. Те ми казаха, че това е невъзможно и че съм халюцинирала.

Седмица след това отново оставих тялото ми в кръговото легло. Бяха ме зачеркнали от критичния лист, но все още бях немощна и болна. Бях завъртяна напред върху лицето ми и не се чувствах удобно. Явно бях оставена твърде дълго в тази позиция. Посегнах към бутона за повикване, но той се изплъзна върху одеялото. Започнах да викам и да пищя, после крещях като луда, но вратата беше затворена. Никой не дойде. Измокрих леглото. Станах истерична. Отделих се от тялото ми.

Като напуснах тялото ми, отново отидох в тъмнината, само че този път бях будна и можех да видя какво се случваше. Поглеждайки надолу вдясно видях себе си в един мехур, да плача в кръговото легло. Тогава погледнах нагоре вляво и видях себе си на една година в един друг мехур, гледаща надолу в моето детско креватче, ревейки също толкова силно. Погледнах надясно и се видях отново в кръговото легло, после наляво и се видях като бебе, и така наляво и надясно няколко пъти. Тогава се оставих. Реших, че вече не искам да съм тридесет и две годишна, ще бъда бебе. Като се придвижих от тридесет и две годишното старо тяло в кръговото легло, почувствах сякаш се освобождавах от този живот. Като го направих усетих една енергия, която се насъбираше, минаваше и проникваше в мен, държеше всяка една молекула на моето същество.

Нямаше го старият човек с дълга бяла брада. Отне ми дълго време да използвам думата Бог. Всъщност не бях използвала нито една дума, докато не гледах филма Междузвездни войни и чух за Силата. Тогава вече четях квантова физика, опитвайки се да открия обяснение на това, което проникна в мен и беше мен … и теб … и всички нас. Сега то беше там, и ме държеше. Чувството беше невероятно. Няма думи, или може би в тази реалност, с които да се опише вида Любов, която Бог излъчва. Бог напълно прие всичко, докато преглеждахме живота ми. Във всяка сцена от моя преглед на живота можех да почувствам отново това, което чувствах в различните времена на моя живот. И чувствах всичко, което всеки чувства като резултат от моите действия.

Някои от тях се чувстваха добре, други ужасно. Всичко това се превърна в знание и аз се учех. О, как се учех! Информацията се пренасяше с главоломна скорост, която може би щеше да ме изгори, ако не беше тази необикновена енергия да ме държи. Данните идваха и после Любов неутрализираше съденията ми към мен. С други думи, като преглеждахме живота ми, Бог никога не ме съди. Бог ме държеше и ме пазеше. Получих всичката информация за всяка една случка, моите възприятия, чувства и тези на всеки друг, който беше в нея. Независимо как се съдих във всяка една случка, Бог ми помагаше и вливаше Любов във всичко: всяко чувство, всяка частица информация относно всичко, абсолютно всичко, което се случваше, за да може всичко да е наред. Нямаше добро или лошо. Бяхме само аз и хората, които обичах, опитвайки се да бъдем, или просто се опитвахме да оживеем. Сега осъзнавам, че ако не ме държеше тази Божия Сила, нямаше да имам силите да преживея това, което ви обяснявам.

Аз, ние в този случай, защото ние сме едно, много свещено едно, Бог и аз се сливахме в един свещена личност. Ние отидохме до бебето, което виждах в левия ъгъл в тъмнината. Представете си, че то е вътре в мехур, а този мехур е в центъра на облак от хиляди и стотици мехури. Във всеки мехур имаше друга случка от моя живот. Като се движихме към бебето, сякаш минавахме през мехурите. В същото време ние изживяхме тридесет и двете години от моя живот в линейна последователност. Можех да се чуя да казвам: “Нищо чудно, нищо чудно.” Сега вярвам, че моето “нищо чудно” означаваше: “нищо чудно, че си такава каквато си сега. Погледни какво ти беше причинено, когато беше дете.”

(Следва трета част)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.