Ранеле Уолис 5 (Досег до вечния живот)

Това е преживяване близко до смъртта от книгата Досег до вечния живот.

(Към четвърта част)

(Пета част)

Попитах баба дали мога да посетя някои от моите приятели, тези, за които се грижех през вечността. Тя каза, че някои от тях са все още на Земята и че няма да мога да ги видя. Попитах за другите и веднага те дойдоха при мен, красиви хора от Светлина и Любов. Спомних си и техните имена. Някои от тях бяха живели на Земята и умрели, а някои още не се бяха родили. Всички спомени от моето съществуване преди Земята се върнаха обратно, но ми беше казано, че няма да ги запомня, че те са били само за това място. Приех това и моите приятели дойдоха, прегърнаха ме и ме поздравиха с добре дошла. Прегърнаха ме отново и решиха да останат с мен. Почувствах тяхната съвършена Любов и знаех, че никога няма да ме изоставят. Една приятелка дълго ме прегръщаше. Тя изглеждаше свързана с мен по уникален начин, но не разбирах точно какъв беше.
- Знаеш, че винаги съм била с теб. – каза тя. – Никога не съм те напускала. И никога няма! – тя спираше на всяка дума, която казваше и бях толкова развълнувана, като разпознах нейната страст, че е с мен, нейната пълна преданост и Любов.

- Винаги ще съм до теб! – каза тя отново.

Баба ми взе ръката и се озовахме отново в градината, пътувайки над един друг красив склон. Всичко беше хармонично, съвършено, като сладка музика. Тя повдигна ръката си и спряхме над един висок хълм и видях милиони хора пред нас.

- Това са Духовете на тези, които са умрели – каза тя – Те чакат да се свърши работата. Те чакат тези на Земята да свършат тяхната част от работата.

- Тяхната част от работата? – попитах аз – Каква работа?

- Ти се посвети да дадеш времето си и талантите си на Земята да продължиш работата на Господ. Ти се нуждаеш от тези хора и те се нуждаят от теб. Ние всички зависим един от друг.

Моят преглед на живота ми беше показал колко небрежна бях в служенето на другите. Сега видях, че можех много повече да направя, споделяйки, принасяйки в жертва, предлагайки, каквото имам. Духовете на тези, които бяха умрели, чакат всеки един от нас да стигне по-близко до Истината, да стане част от големия пъзел отново, да разпознае Божественото на Бог и да живее в своята Светлина.

Преди да продължим забелязах, че всеки човек беше облечен според неговия период на Земята. Както моя приятел Джим, те носеха това, в което се чувстваха удобно.

Баба повдигна ръката си и земята се отвори пред нас. Погледнах и видях един човек да лежи в едно болнично легло, обиколено от доктори и сестри. Лицето на човека беше в бинт.

- Никога няма да си същата, Ранеле – каза баба. – Лицето ти ще се промени и тялото ти ще бъде пълно с болка. Като се върнеш ще ти са нужни години за възстановяване.

- Кога ще се връщам? – погледнах я- Ти очакваш от мен да се върна?

Внезапно разбрах и погледнах човека на леглото. Ръцете бяха широко разтворени и, както и краката, бяха разрязани на няколко места, за да могат течностите да се изтичат в пластични торби.

- Това аз ли съм? – бях ужасена.

- Да, Ранеле, това си ти. Ще имаш тежки белези.

Обезумях: “Бабо, няма да се връщам.”

- Твоите деца се нуждаят от теб, Ранеле.

- Не, не се. Те ще са по-добре с някой друг. Не мога да им дам това, от което се нуждаят.

- Не са само твоите деца, Ранеле. Имаш неща за вършене, неща, които не си свършила.

- Не, по-добре съм тук горе. Не искам да преминавам през всичко това – посочих тялото ми – Отказвам! Искам да остана тук!

Почувствах осъзнаването на баба ми, че времето ни беше малко.

- Трябва да отиваш – каза тя. – Мисията ти не е свършена.

- Не, няма да се върна в това тяло! Няма да се върна.

В отговор, баба ми замахна с ръката си и заповяда: “Виж!”

Една пукнатина се отвори в пространството пред нас и видях един млад мъж да върви към нас. Първоначално той не разбираше защо е тук. Тогава ме видя и се вцепени.

- Защо си тук? – каза той почти невярващ.

Като останах мълчалива, неговото невярване се превърна в скърбене и започна да плаче. Почувствах неговата скръб, неговото нещастие и аз започнах да плача.

- Какъв е проблема? – попитах аз – Защо плачеш?

Прегърнах го, за да се опитам да го успокоя.

- Защо си тук? – повтори той.

Тогава разбрах, че моето отказване да се върна обратно на Земята му причиняваше тъга. Трябваше да съм на Земята за него, разбрах това и веднага почувствах вина поради моя егоизъм. Неговото име беше Натаниел и той не се беше родил все още. Той каза, че ако не се върна, неговата собствена мисия ще бъде възпрепятствана. Тогава той ми показа мисията си и видях, че трябва да отворя вратите за него, да му помогна, да го насърчавам.

- Ще завърша колкото мога от моята мисия, – каза той. – но никога няма да я изпълня без теб. Имам нужда от теб.

Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне. Бях част от неговия пъзел и го наранявах и всеки, на който щеше да помогне като отказвах да се върна на Земята. Почувствах огромна Любов към този млад мъж и исках да му помогна по всеки възможен начин, по който можех.

- О, Натаниел! – казах аз. – Заклевам ти се, че ще ти помогна. Ще се върна и ти обещавам, че ще направя всичко, което мога, за да свърша моята част. Ще отворя вратите за теб. Ще те защитавам и насърчавам. Ще ти дам всичко, което имам. Натаниел, ще завършиш мисията си. Обичам те.

- Благодаря ти! – каза той. – Обичам те!

Баба ми ме взе за ръка и ме отдръпна. Натаниел ме гледаше да се отдалечавам, все още усмихващ се и от далече можех да го чуя да казва: “Обичам те, мамо!” Духът ми трепереше, но не можех да му отвърна, защото нещата започнаха да се случват много бързо.

- Ранеле – каза баба – има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Кажи на всички, че ключа е Любовта!

- Ключа е Любовта! – повтори тя.

- Ключа е Любовта! – каза тя за трети път.

Тогава тя пусна ръката ми и думата Любов завибрира в ума ми като я напуснах и паднах в дълбока тъмнина. Плачех като напуснах света на Светлината, славата и Любовта.

Последното нещо, което видях беше нейната протегната ръка.

След това Ранеле е трябвало да носи маска за обезобразеното си лице. Двете й деца, момче и момиче, първоначално се уплашват, но после свикват и й помагат. Част от проблемите със съпруга й се оправят с времето. При един пожар на съседна къща, тя успява да влезне и да ги спаси, въпреки, че за малко да умре. Седем години след това тя ражда син, който много приличал на Натаниел, който тя е видяла в другия свят. Дава му това име.

(Край)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.