Ранеле Уолис 2 (Досег до вечния живот)

Това е преживяване, близко до смъртта от книгата Досег до вечния живот.

(Към първа част)

(Втора част)

Преживях отново да правя и добри неща, но те бяха малко и по-незначителни, отколкото си мислех. Повечето от големите неща, които бях направила, бяха незначителни. Бях ги правила за мен. Помагах, когато и на мен ми беше от полза. Благотворителността ми се основаваше на условия за изплащане, дори и то беше удар в моето его. На някои хора бях помогнала все пак, с малки жестове на добрина, усмивка, добра дума, малките неща, които отдавна бях забравила. Видях как хората ставаха по-щастливи поради моите действия и като резултат ставаха по-добри едни към други. Видях, че бях излъчвала вълни от добрина, надежда и Любов, когато мислех само да помогна по някакъв малък начин. Но бях разочарована. Колко малко бяха тези случаи. Не бях помогнала на толкова хора, колкото си мислех.

Като свърши прегледа на живота ми, умирах от мъка. Видях всичко, което бях направила в жив и пряк детайл – лошите неща, натрапчивото и ужасяващото в техния край, и добрите неща, звънчащи с все по-голяма награда и щастие, от колкото можех да си представя. Но в края чувствах, че не отговарям на изискванията. Недостатъчна. Никой не ме съдеше. Нямаше никой. Исках да се потопя в мъката на собствените ми обвинения. Пламъците на разкаянието ме поглъщаха, но нищо не можех да направя.

Една точка от Светлина се появи далеч пред мен. Беше само точица, малко петънце в далечината, но неговата яркост се различаваше от всички други светлини около мен и инстинктивно тръгнах към него. Излъчваше Любов, надежда и мир, за които моята душа жадуваше. Исках, нуждаех се от тази ярка, излъчваща Светлина. Черната тръба прие формата на тунел и се отвори като стигнах края му. Изблиците на Светлина идваха към мен, изпълвайки всичко с яркост и аз се приближавах към нея с невероятна скорост. О Боже, помислих си, тя е по-ярка от слънцето. Ще ме заслепи! Ще ме убие!

Спомних си моите изгаряния от самолетната катастрофа и се уплаших, че те ще се запалят отново от това сияние. Но не можех да се спра. Бях привлечена към Светлината от сили, които не управлявах и затова си затворих очите пред моето неизбежно унищожение. Но очите ми не искаха да се затворят. Почувствах ги затворени, но някак си можех да виждам. И после бях в Светлината. Като ядрена експлозия Светлина ме прониза. Всяка частица от мен беше разстреляна с ослепяваща ярка Светлина и имах чувството на прозрачност. Кожата ми не изгоря. Очите ми все още виждаха. Носех се в тази Светлина, къпах се в нея и Любовта, която ме обгръщаше и ме изпълваше, беше по-сладка и по-фина от всичко, което бях чувствала досега. Бях променена от нея, пречистена, истински направена. Наслаждавах се на нейната сладост и травмите от миналото бяха далеч от мен, забравени и заместени от мир. Тогава един образ се появи в далечината.

Една жена вървеше към мен облечена в бяло. Нейната коса беше бяла и нейното лице блестеше със Светлина. Не ме беше страх от нея. Любовта, която изпитвах не позволяваше страх. Тя се приближи и се спря точно пред мен. Тогава се усмихна и се влюбих в усмивката й. Тя ме изпълни с все по-голяма Любов и исках да се запозная с нея. Тя ми проговори по име:

- Ранеле.

Но нейните устни не помръднаха. Нейната усмивка не се промени и моята първа мисъл беше: “Уоу, какъв трик! Нейните устни не помръднаха.”

- Ранеле, – каза тя отново, и осъзнах, че нейния глас звучеше в моя ум, а не в моите уши. Как ставаше това?
- Ранеле – тя стана по-настоятелна – Баба е!

В момента, в който го каза, я разпознах. Но изглеждаше различно. Тя беше пълна, ярка и жива. Изглеждаше да е на двадесет и пет години, но косата й беше великолепно бяла и всичко около нея беше сияещо красиво. Тялото й беше красиво и започнах да разбирам, защо не я бях познала. Тя беше крехка и болна в годините, в които я познавах. Тогава го осъзнах.

Баба беше мъртва, тя умря преди няколко години. И си помислих: “Ако тя е мъртва, тогава какво правя тук? О, аз съм мъртва.” Мисълта излезе от мен като изговорени думи, въпреки че не си помръднах устата. Сега всичко се връзваше. Цветните светлини, прегледа на живота и сега тази Светлина от великолепна Любов, всичко това естествено се случи като моя живот продължи в следващия свят. Това определено не беше някакъв сън или някакво видение породено от дрога. Бях по-силно осъзната и жива сега, отколкото когато и да съм била в тялото ми. Веднага приех това и исках да знам къде са всички.

Баба се засмя. Нейните устни не помръднаха, но нейния Дух се засмя.

- Не се ли предполага хората да се срещнат след смъртта? – попитах аз. – Не трябва ли да има хора да пеят Алелуйа и да дойдат да ме прегърнат и да кажат “Добре дошла”?

Тя се засмя отново, и си помислих, че това беше най-възхитителния смях, който бях чувала.

- Ами – каза тя – всички са доста заети. Ела. Имаш доста неща да видиш. – и тя се протегна за моята ръка.
Но си помислих, “Чакай, ами какво става с Джим?” Джим беше един приятел, който умря в автомобилна катастрофа преди няколко месеца. Ако баба беше тук, може би можеше да ми каже какво се е случило с него.
- Какво става с Джим – казах отново, и тогава го видях в далечината да идва към нас.
Веднага исках да изтичам до него и да го прегърна, но баба ми сложи ръка отпред и каза: “Не, не можеш.” Бях потресена. Имаше сила в нейните думи и знаех, че не мога да им се възпротивя.

- Защо не? – попитах аз.

- Заради начина, по който той живя живота си – каза тя.

(Следва трета част)

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.