RSSТова е част от книгата на Роси Стоянова „Животът е приказка„.
„Защо се усмихвате толкова хубаво?”
За първи път ми задават такъв въпрос и то толкова неочаквано, че не знаех какво да отговоря. Щях да кажа, че като работя на такава позиция (секретарка) това ми е част от работата, но спрях навреме. Така или иначе щеше да бъде лъжа.
Истината е, че преди изобщо не харесвах усмивката си. Не, че сега я смятам за ослепителна, но просто вече не ме интересува, защото разбрах, че няма грозни усмивки, всички са красиви, достатъчно е само да са искрени. Сега вече се усмихвам повече.
Ако трябваше да отговоря на въпроса щеше да е нещо от сорта на „Усмихнах се, защото и вие сте един усмихнат човек, който отвръща на усмивката ми.“ Опитвам се да се усмихвам на повече хора, дори и на неусмихнатите (защото те имат най-голяма нужда от усмивка), но с тях някак си не винаги се получава.
Всъщност не знам защо се усмихвам, не можах да отговоря на въпроса, и само се усмихнах още веднъж…
