Сезоните (Животът е приказка)

Това е част от книгата на Роси Стоянова „Животът е приказка„.

Всеки сезон е различен, природата се променя. Случвало се е на връщане към Шумен залезът да ме изпрати с яркото оранжево и червено на есента, а два дена по-късно същите гори да ме посрещнат покрити със сребриста скреж в едно снежнобяло утро. На есен планината е красива, обляна в светлина, подсилваща огнените й цветове. Красива е и когато цветовете сякаш изчезнат. След дъжд например винаги се вдига мъгла, която обвива магистралата и мостовете по нея. Тогава светът наоколо изчезва и не остава нищо. Само един малък автобус, който се движи из празното сиво пространство със своите 30 пътника, потънали в собствените си мисли. Тогава пътят изчезва и ти се струва, че не се движите по магистрала, а летите сред облаците.

Когато есента отмине, остават голите клони на дърветата и голите разорани ниви. Тогава всичко е кафяво. Но и то има нюанси. Може да е топло или студено, според настроението на слънцето и облаците. В това време между два сезона цвят внасят единствено закъснелитe димитровчета в изоставените дворове на малките села, през които минава пътят.

След това идва зимата и всичко се покрива с бяло. Първо само планинските върхове, след това и полето. За разлика от града, където снегът става сив за секунди, тук, далеч от хората, той остава недокоснат докато не се разтопи. И омагьосва със своята искряща белота, с нежното синьо в сенките или с контраста с черната земя на нивите. През зимата не само природата спи, селцата също изглеждат заспали.

Макар понякога зимата да ни се струва вечна, накрая снегът започва да се отдръпва там, откъдето е дошъл – към върховете на планините. Ще остане там още дълго и ще кара пейзажът наоколо леко да напомня за Алпите, но за него вече няма да има място, защото е дошла пролетта. Първо с бледо зеления цвят на полята, огрени от слънцето. После дърветата скриват изпочупените прозорци и съборените покриви на къщите сред хиляди бели цветчета и за един кратък миг селата изглеждат изпълени с живот. Сред планината започват да се появяват първите светли зелени петна – малки групички дървета, решили да покажат на света крехките си листенца преди всички други. През пролетта пътят от сив става жълт, заради многобройните храсти, които греят край него като малки слънца. Постепенно към този цвят се добавят розови и сини зюмбюли, червени лалета и жълти нарциси, които ако си достатъчно наблюдателен можеш да забележиш в дворовете на къщите. Понякога ми се струва, че ако много силно поискам, мога да усетя дори и в автобуса аромата на разцъфналите дървета, край които преминаваме.

Малко по малко зеленото надделява над кафявото. От светло и нежно става по-тъмно, зряло и ти се струва, че всъщност никога не е изчезвало. С идването на лятото, край пътищата грейват милиони макове, които от високата скорост се сливат в една безкрайна червена нишка. Порасналото вече жито губи своето зелено и придобива цвета на слънцето. В миналото в средата на всяка нива е имало едно старо дърво, под чиято сянка хората са отдъхвали за малко по обед. Удивително е, че голяма част от тези дървета стоят и до днес. Ненужни и самотни сред полето, развалят правите редове и карат тежките машини тромаво да ги заобикалят, като един отдавна забравен спомен. Скоро след като житото бъде прибрано, разцъфват първите слънчогледи и макар и за кратко се превръщат в най-красивото цвете на земята, което няма как да не предизвика усмивка със своя закачлив оранжев цвят.

Когато слънчогледите прецъфтят и лъчите на слънцето също започват да губят своята сила. За да дойде есента и всичко да се повтори отново.

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.