Лицата (Животът е приказка)

Това е част от книгата на Роси Стоянова „Животът е приказка„.

Случвало ли ти се е да се вглеждаш в лицата на хората? На случайни хора, с които се разминаваш по улицата, в автобуса, на опашката в магазина, в някое кафене или банка. Различни лица – млади или покрити със ситни бръчки, слаби или закръглени, издължени или обли. Но преди всичко – човешки лица – всяко по своему красиво и симпатично. Въпреки тъгата, умората и безразличието, които най-често се четат в тях.

Често се питам как би изглеждало някое лице, ако беше усмихнато, а не тъжно и невиждащо загледано в една точка. Ако ей сега човекът научеше, че най-съкровената му мечта се е сбъднала и на лицето му изгрееше най-голямата, най-искрена и най-сияйна усмивка, на която е способен. Или поне… една съвсем мъничка усмивчица, такава, която почти не можеш да забележиш освен ако специално не я търсиш, но когато я откриеш, знаеш, че човекът си мисли за нещо тайно и хубаво, само негово си.

Понякога това, което си представям става реалност. Хората срещат случайно някой познат и му се усмихват. Или пък получават телефонно обаждане или дори само СМС – и се усмихват. Или им хрумва някоя весела мисъл – и се усмихват. Или на MP3 плейъра им тръгва любимата им песен – и се усмихват. Или… просто се усмихват. И тогава се усмихвам и аз. И лицата и на двама ни стават по-красиви.

Моля те, не карай останалите хора да се чудят как изглежда лицето ти, когато е усмихнато – просто им се усмихни.

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.