Йордан Ватев (Спасението е в спастрените ни приятелства I)

Това е част от книгата „Спасението е в спастрените ни приятелства I“.

Йордан Ватев (1933-2004) е внук на Стоян Михайловски и правнук на Иларион Макариополски. Доктор на философските науки. Дълги години е преподавал реторика в различни висши учебни заведения в страната. В неговата поезия всяка дума носи свой смислов заряд и е точно на място в редицата от думи, както всичко е наредено по най-естествен начин в живия живот. И думата, като човека, е частица от различни асоциативни низи, зрънце от броеница в еволюционния поток в развитието на човечеството. Йордан бе верен на дълбоките корени на българската духовност. Проявяваше несекваща воля да бъде сред хората и да говори пред най-различна аудитория за съществените неща от живота – как всеки може да върши своя дял работа в изпълнение на Божия промисъл, как повече хора можем да работим, за да спасяваме живота във Вселената – а с това приобщаваше все нови и нови приятели към магията на Сътворяването, като постоянно събуждаше надежди за постигането на Истина и Мъдрост.

Издадени книги:
Писмото – диалог на чувствата (1991),
Огледало по пътя – сентенции (1992),
Басни (1992),
Съвременна риторика (1993),
Графология – почеркът говори (1994),
Отвъд самотата – сентенции (1995),
Катедралата – сонетен венец (1996),
Чашата в ръката ми гори – седем сонетни венеца (1998),
Потопът (1999).

Негови стихове са отпечатани в сп. „Пробуда” и сп. „Орфей” – стихове хайку (1991-1993) и Сонетен венец за виолончело (1992).

Преводи от френски език:
Книга на мъртвите на древните египтяни (1982, 1996), Катарски трактат в сп. „Проблеми на културата”
(1987), Стихове за вярата и духа на учителя Сосан (1988).

Негови хайку са включени в антологията „Цветето – The Flower” (2002).

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.