Реч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.2004г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, ваши превъзходителства, скъпи колеги и приятели,

За мен е чест и привилегия да получа тази престижна награда. Приемам я от името на мъжете, жените и децата, които ме мотивираха и вдъхновяваха през последните 25 години да продължавам да водя кампании за човешките права, мира и социалната справедливост.

През този период бях свидетел на бича на войната в централна Америка, на ужасите на масовите изнасилвания и геноцида в Босна и Херцеговина, на зверствата над коренните жители на Латинска Америка, на опустошителния ефект на ХИВ и СПИН в Африка и на все по-честата практика за трафик на невинни деца с цел сексуална експлоатация в югоизточна Азия.

Чувствам се едновременно горда и смирена от това, че съм част от тази изключителна група на лауреати на Наградата за цялостен житейски принос; награда, която през годините е била връчвана на хора, забележителни със своя кураж и постижения.

Бих желала да изразя изключителната си признателност към всички мои приятели от организациите за защита на човешките права по света, особено Амнести Интернешънъл, Хюман Райтс Уоч, Мърси Корп, Оксфарм и Лекари без граници и на многобройните неправителствени организации, с които съм имала честта да работя през последните 25 години.

Никарагуа

Може би отдадеността ми на борбата за справедливост и човешки права е била неизбежна, защото съм родена в Никарагуа, страна претърпяла близо 50-годишно деспотично диктаторство и толкова много политически катаклизми.

В началото на 20-ти век Никарагуа страдаше от нападения и продължителни окупации от страна на американски въоръжени сили. През 1932г. правителството на САЩ помага на генерал Анастасио Сомоза да завземе властта. Неговият военен режим гарантира свободен достъп на американските корпорации до страната. Семейство Сомоза управлява Никарагуа до 1979г. и позволява природните ни ресурси да бъдат ограбени. Под тяхно управление Никарагуа страдаше от, както се изрази Кенеди, най-страшните „общи врагове на човечеството: тирания, бедност, болести и война”. Страната ни имаше едни от най-високите нива на детска смъртност в Америка.

Първото нещо, на което Никарагуа ме научи, беше какво означава социална и икономическа несправедливост.

Родена съм в сравнително богато сеемйство. Родителите ми се разведоха, когато бях на десет години и това промени живота ми. Майка ми, вече останала сама, често страдаше от дискриминация, заради пола и статуса си. Научих от първа ръка колко труден може да бъде животът на една работеща, разведена, самотна майка, която трябва да отгледа три деца в Никарагуа през 60-те. Виждайки трудностите, пред които беше изправена, разбрах значението на думата „дискриминация”.

Като тийнейджър в Манагуа станах свидетел на масово убийство, извършено от Националната гвардия на Сомоза. Почувствах се безпомощн. Всичко, което можех да направя, бе да участвам в студентските демонстрации срещу бруталността на правителството ни.

Бях решена да завърша образование, което ще ми помогне да избегна съдбата на майка ми и си обещах, че никога няма да позволя да се отнасят към мен като към човек втора ръка, само защото съм жена. Не исках никога повече да се чувствам безпомощна в лицето на ужаса. Напуснах страната си, въоръжена със стипендия, отпусната от френското правителство за изучаване на политически науки в Париж.

Пристигнах в Париж на 14-ти юли, денят на Бастилията. Колко подходящо за един млад идеалист. Свободата и Равенството бяха идеи, за които човек само можеше да си мечтае в Никарагуа през 60-те. В Париж най-накрая открих тяхната стойност – свобода и равенство, върховенство на закона, съдебен контрол и уважение на човешките права – за мен Европа изглеждаше, като един светъл рай.

През 1971г. сключих добре известния си брак – брак, който промени живота ми изцяло. Всъщност бих могла доста да ви говоря за брака си в контекста на справедливостта и отмъщението. Но някак си усещам, че има по-важни теми от това.

Бракът ми донесе огромно обществено внимание. Само за една нощ се оказах във фокуса на световните медии. Беше объркващо. Вече не бях отделна личност, способна да изразява собствените си мисли, да прегърне собствените си убеждения и да живее собствения си живот.

И така по ирония на съдбата, макар тъкмо да бях напуснала Никарагуа, за да избягам от пренебрежението към жените, сега бях изправена пред подобни предубеждения и в цивилизования свят.

Не беше лесно да съвместявам новия си статус с политическите си вярвания. В крайна сметка този период ми подейства доста отрезвяващо и заздрави политическите ми убеждения. Трябваше да се боря за правата и идентичността си. Трябваше да намеря своето място в обществото и след това трябваше да се науча как да превърна обществения си имидж в сила, бореща се за справедливост и промяна.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.