Реч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.2004г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Централна Америка

През 1972г. се завърнах в Никарагуа, за да потърся родителите си сред унищожителното земетресение там. За известно време не успявах да ги открия сред цялата разруха и хаос. Видях хиляди жертви, оставени без медицинска помощ, без храна, без дом, въпреки че правителството бе получило от международната общност милиони долари за справяне с бедствието.

На фона на тези събития жителите на Никарагуа се вдигнаха на революция срещу режима на Сомоза. Разводът ми съвпадна със свалянето на диктатора.

В този исторически момент сандинистите* дойдоха на власт през 1979г. Това се оказа проблем за американското правителство; страна от Третия свят си позволяваше да се откъсне от модела на подчинение.

През 1981г. пътувах до Хондурас в изследователска мисия на Американския конгрес. Посетих салвадорския лагер за бежанци на територията на Хондурас. По време на посещението ми въоръжен отряд от около 35 мъже премина границата откъм Ел Салвадор, навлезе в бежанския лагер, отдели около 40 бежанци, завърза ръцете им зад гърба им и започна да ги води обратно към Ел Салвадор с разрешението на хондураската армия.

Хуманитарните работници и членовете на нашата делегация решиха да ги последваме. Нямахме оръжия, само фотоапарати. По това време салвадорската армия и въоръжените й отряди избиваха по 500 души на месец. Знаехме каква съдба очаква заложниците. В продължение на 20 минути вървяхме зад тях по поречието на една река, придружени от семействата на заловените – майки, съпруги и деца. Докато ги преследвахме постоянно викахме „ще разкажем на света за тези зверства”.

Когато приближихме границата, страхът ни, че ще убият както бежанците, така и нас, стана съвсем реален. Накрая се оказахме съвсем до тях. Те се обърнаха, насочиха оръжията си към нас и извикаха на испански „тези ни настигнаха!” Последва дълго мълчание. По неизвестни за нас причини – може би Бог е бдял над нас – те пуснаха заложниците и нас да си вървим.

Колкото и плашещо да бе това преживяване за мен, то беше повратен момент в живота ми: да видиш как невинни хора са били на косъм от това да бъдат убити, те кара да осъзнаеш колко лесно би било за въоръжените отряди да разстрелят бежанците в отсъствието на чуждестранни наблюдатели. Стотици, хиляди, дори милиони загиват при подобни обстоятелства, когато няма кой да ги предпази, няма кой да надигне глас за тях, няма кой да си спомни за тях.

Когато се върнах от Хондурас в САЩ свидетелствах пред подкомисията на Конгреса по интер-американските въпроси, за да привлека по-голямо внимание към зверствата в Ел Салвадор и Хондурас и да предупредя за ролята на Американското правителство в регионалните войни в Централна Америка.

Така се посветих на борбата за справедливост и човешки права. Беше дълъг и предизвикателен процес на непрекъснато учене: посещение на военни зони и бежански лагери, разкриване на масови убийства и нарушения на човешките права, свидетелстване пред Американския Конгрес. По това време започнах да търся съвети от различни организации като Амнести Интернешънъл и Хюман райтс уоч.

Трябваше да се науча как да привличам общественото внимание към въпросите за човешките права. Трябваше най вече да разбера сложната политическа система на САЩ, за да мога да се боря срещу несправедливостта и злоупотребите в Латинска Америка, САЩ и много други места по света.

През 1982г. САЩ започна да финансира контра-войната срещу правителството на сандинистите. През 1984г. те минираха пристанището Коринто и Международният съд обяви САЩ за военнопрестъпник. През 1982г. се обявих срещу финансираната от САЩ военна интервенция на президента Рейгън в Централна Америка. В началото революцията в Никарагуа представляваше осъществима алтернатива за третия свят. Те защитаваха популярната политика за независимост и самостоятелност, но накрая всичко се провали. Никога няма да знаем дали революцията щеше да успее, ако президентът Рейгън не бе започнал контравойната срещу сандинистите. За съжаление някои от водачите на революцията предадоха самите принципи, за които се бореха. Беше очевидно, че ако експериментът на Никарагуа успее и други страни ще последват примера му. И това щеше да е „лош пример” за други латиноамерикански държави, имащи важно значение за интересите на САЩ.

В Никарагуа имаше над 40 000 цивилни жертви. Страната все още не се в възстановила напълно от войната. Днес тя е една от най-бедните държави в западното полукълбо.

През 80-те години разкрих нарушаването на човешки права от страна на финансирани от САЩ брутални и жестоки правителства в Южна Америка.

В книгата си „Истинската мрежа на терора” Ед Херман подчертава как държавите често биват въвличани в терор „на едро”. САЩ участва в терор „на едро” в Латинска Америка през последния един век и то изцяло в името на „демокрацията” и за да се бори срещу „комунистическата заплаха”. Истинската причина беше световното господство на САЩ; американските корпорации ограбиха природните ресурси на обеднелите бананови републики.

В резултат на това стотици хиляди хора в Чили, Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа, Панама, Бразилия, Аржентина и т.н. бяха измъчвани, убити или се водят безследно изчезнали.

През 1944г. жителите на Гватемала свалиха от власт диктатора Хосе Убико и организираха първите си демократични избори. Д-р Аревало Бермей бе избран за президент и под негово ръководство бе изготвена нова конституция, основаваща се на същите принципи, заложени и в американската. Бяха построени 6000 училища. Той постигна огромен напредък в образованието и здравеопазването. При следващите демократични избори за президент бе избран Джакобо Арбенз. Когато той дойде на власт, 2,2% от населението притежаваше 70% от територията на страната, затова той предложи поземлена реформа. И тогава започнаха проблемите. Обединената плодова компания (UFCO), най-големият производител на банани в света, бе един от големите собственици на пустеещи земи в Гватемала. Компанията се оплака на множеството си приятели в американското правителство. Президентът Айзенхауер и Държавният секретар Джон Фостър Дюлс стигнаха до заключението, че Гватемала е станала комунистическа страна.

ЦРУ организира преврат и през 1954г. САЩ свали от власт демократично избраното правителство на Гватемала. На тяхно място поставиха крайно десен диктатор, склонен да приеме исканията на Обединената плодова кампания. Четири десетилетия по-късно след множество потиснически правителства, подкрепяни от САЩ, в Гватемала има 200 000 убити и „изчезнали”, повечето от които част от племената на индианците маи.

На друг паметен 11.09 през 1973г., президентският дворец в Сантяго, Чили, е нападнат с подкрепата на ЦРУ и на администрацията на Никсън. Генерал Аугусто Пиночет сваля от власт Салвадор Алиенде. Това е само началото на 17-годишен режим на терор в Чили. Над 2100 души са убити, хиляди други са измъчвани. А 1100 и до днес се водят „изчезнали”.

От 1979 до 1992г. САЩ подкрепя няколко правителства в Ел Салвадор, което води до бруталната смърт на над 70 000 души. Салвадорската армия хладнокръвно убива архиепископ Оскар Ромеро. Неговите убийци така и не са наказани. Три американски монахини и една мисионерка са изнасилени и застреляни в главата от петима салвадорски войници.

По време на Коледните празници през 1989г. САЩ нахлува в Панама, за да свали от власт дискредитирания бивш агент на ЦРУ генерал Мануел Нориега, който се е превърнал в техен враг. В акцията са убити 5000 цивилни, погребани след това в масови гробове.

В продължение на няколко десетилетия политиката на САЩ по отношение на Латинска Америка се основава на принципа, че Човешките права и Демокрацията са второстепенни спрямо борбата срещу въображаемата „комунистическа заплаха”. Всеки опит за политическа промяна или социална справедливост се е смятал за повлиян от Съветския съюз или Куба. Латиноамерикански офицери, обучени в Американското училище в Панама, са превръщани в техни агенти. Повечето от тях усъвършенстваха мръсните си военни умения и ги упражняваха върху цивилното население в различни държави.

По време на работата ми в Латинска Америка се срещнах с безброй майки, бащи, дъщери и синове, отчаяно търсещи своите „изчезнали” близки и настояващи на виновните да бъде въздадена справедливост. Тези майки, бащи, дъщери и синове са забравените. Те нямат глас. Техните молби за справедливост са останали в голяма степен нечути. Много от „изчезналите” са били екзекутирани от финансирани от САЩ правителства или въоръжени отряди.

През годините често съм се питала дали оставаме безразлични към трагедията им, защото са различни от нас. Имам предвид, различни от вас.

*Сандинисти – членове на Frente Sandinista de Liberación Nacional (FSLN), една от водещите политически партии в Никарагуа; носи името на Аугусто Сезар Сандино, които през 30-те години ръководи съпротивата срещу окупацията от страна на САЩ. (бел.пр.)

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.