RSSРеч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.2004г.
Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова
Босна и Херцеговина
След повече от десетилетие работа по въпросите на човешките права, жените, децата, околната среда и коренните жители, бях помолена от Хелзинската комисия към Американския конгрес да документирам случаите на масови изнасилвания в Босна. През февруари 1993г. пътувах из бивша Югославия заедно със служители на Върховния комисариат за бежанците на ООН и станах свидетел на неописуемо насилие над невинни жители само заради етническия им произход или религията им. Изслушвах ужасяващи разкази за масови изнасилвания на босненски жени. Станах свидетел и документирах безразборните бомбардировки, сексуално насилие и жестокости. Научих за хора, пребивани до смърт с вериги, пръчки и метални тръби или изгаряни живи от сърбите. Броят на изнасилванията се изчислява на десетки хиляди. По време на войната едно от всеки десет босненски деца е убито. Емоционалните страдания на оцелелите бяха неописуеми. Един американски психиатър, прекарал месеци в Босна, каза, че около 92% от децата си мислят за самоубийство. За сравнение в Америка подобни мисли имат 1% от децата.
Сякаш бруталността на нацисткия режим беше оживяла отново в наши времена. Не можеш да станеш свидетел на такива неща без това да те промени изцяло и да те накара да предприемеш нещо.
Като жена и майка, първоначалният ми инстинкт беше да спася децата. През март 1993г. се върнах отново в град Тузла и в продължение на близо шест седмици понасях бомбардировките на сръбската армия, безразличието на ООН и объркването от ескалиращата война, за спася две много болни деца.
Бях помолена от лекар да евакуирам Сабина, 12-годишно момиче, страдащо от форма на левкимия, която ако бъде лекувана навреме има 90% шанс да оцелее; и Мохамед, 8-годишно момче, страдащо от вроден сърдечен проблем, който може да бъде оправен само с хирургическа намеса. Болницата в Тузла не можеше да осигури адекватно лечение за тези две деца. Те бяха осъдени на смърт ако останат в Босна.
Заради сръбската политика на бомбардиране на болници и училища, болницата в Тузула беше една от целите на бомбардировките. За да защитят децата, педиатричното оделение бе преместено в мазата на сградата, където нямаше прозорци. Отделението беше пълно с деца с ампутирани крайници. Протези липсваха. Една картина се е запечатала в съзнанието ми – майка от Зепа, която бута инвалидна количка, в която са двете й малки дъщери. И двете бяха с по един ампутиран крак. Операцията е била извършена от лекар асистент с ножовка за метал – без анестезия.
Поисках Сабина и Мохамед да бъдат транспортирани с хеликоптер на ООН и въпреки ограничените ми контакти с външния свят успях да получа голяма хуманитарна помощ в подкрепа на евакуацията на двете деца. Институтът Алберт Швайцер уреди болничното и медицинското им лечение в САЩ. Един конгресмен и екипът му работеха неуморно, за да ми помогнат да получа виза за децата и проведоха безбройни телефонни разговори с UNPROFOR.
Въпреки това, макар да отговарях на всички изисквания на UNPROFOR, те отказаха да осигурят хеликоптер. Поискаха подкрепа за евакуацията от страна на Върховния комисар за бежанците на ООН и от Международния комитет на Червения кръст.
Получихме и двете, но и това не бе достатъчно за тях. До последния момент, твърдяха, че не са получили факса от UNHCR. Четири седмици след началото на престоя ми докторът ми каза, че на Сабина й остават само десет дни живот, ако не получи лечение. Сабина губеше надежда и желание за живот. Отслабваше. Изпитваше постоянна болка. Големите й сини очи бяха пълни със съмнение. Не можеше да се храни или да става от леглото. Насилваше се да се усмихне щом спомена за Америка и за хеликоптерите.
Осъзнах, че са ми останали само две възможности – да я оставя да умре в Тузла или да я евакуирам по суша. Видях се с майор Филип Джегинс, командир на Британския батальон и го убедих да ни ескортира по време на мъчително, двудневно пътуване из планинския терен на Босна, където бушуваше жестока война. Тръгнахме с обикновен автомобил, защото не можахме да си осигурим линейка. Когато пристигнахме във Витез, от носа на Сабина течеше кръв и понякога повръщаше кръв. Три дни след като пристигнахме в Сплит тя получи мозъчен кръвоизлив, изпадна в кома и почина. Един 40-минутен полет с хеликоптер три седмици по-рано вроятно би спасил живота й.
Мохамед се върна с мен в САЩ и след сърдечна операция в Колумбийската презвитерианска болница живя с мен близо година. Отведох го удома и го водех с мен почти навсякъде, докато накрая успеем да доведем и семейството му в САЩ. Мохамед живя със семейството си в Ню Джърси в продължение на няколко години и след края на войната родителите му ме помолиха да им помогна да се завърнат обратно в Тузла.
За съжаление историята на Мохамед не е само история за това какво може да постигне един човек, ако го е грижа, ако е отдаден и не се отказва – но и история за безразличието на институциите, за бюрокрацията и това как те могат да погубват човешки животи.
Малко момиче, като Сабина, не можеше да говори със силна международна организация като ООН. Аз трябваше да говоря от нейно име и от името на други като нея, за да съм сигурна, че те няма да бъдат забравени или пренебрегнати. Днес на различни места по света има хиляди като Мохамед и Сабина – невинни деца без достъп до медицински грижи, или защото родителите им не могат да си ги позволят, или защото са хванати в капан от войната.
