Реч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос (3)

Реч на Бианка Джагър при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.2004г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Босна и Херцеговина

След повече от десетилетие работа по въпросите на човешките права, жените, децата, околната среда и коренните жители, бях помолена от Хелзинската комисия към Американския конгрес да документирам случаите на масови изнасилвания в Босна. През февруари 1993г. пътувах из бивша Югославия заедно със служители на Върховния комисариат за бежанците на ООН и станах свидетел на неописуемо насилие над невинни жители само заради етническия им произход или религията им. Изслушвах ужасяващи разкази за масови изнасилвания на босненски жени. Станах свидетел и документирах безразборните бомбардировки, сексуално насилие и жестокости. Научих за хора, пребивани до смърт с вериги, пръчки и метални тръби или изгаряни живи от сърбите. Броят на изнасилванията се изчислява на десетки хиляди. По време на войната едно от всеки десет босненски деца е убито. Емоционалните страдания на оцелелите бяха неописуеми. Един американски психиатър, прекарал месеци в Босна, каза, че около 92% от децата си мислят за самоубийство. За сравнение в Америка подобни мисли имат 1% от децата.

Сякаш бруталността на нацисткия режим беше оживяла отново в наши времена. Не можеш да станеш свидетел на такива неща без това да те промени изцяло и да те накара да предприемеш нещо.

Като жена и майка, първоначалният ми инстинкт беше да спася децата. През март 1993г. се върнах отново в град Тузла и в продължение на близо шест седмици понасях бомбардировките на сръбската армия, безразличието на ООН и объркването от ескалиращата война, за спася две много болни деца.

Бях помолена от лекар да евакуирам Сабина, 12-годишно момиче, страдащо от форма на левкимия, която ако бъде лекувана навреме има 90% шанс да оцелее; и Мохамед, 8-годишно момче, страдащо от вроден сърдечен проблем, който може да бъде оправен само с хирургическа намеса. Болницата в Тузла не можеше да осигури адекватно лечение за тези две деца. Те бяха осъдени на смърт ако останат в Босна.

Заради сръбската политика на бомбардиране на болници и училища, болницата в Тузула беше една от целите на бомбардировките. За да защитят децата, педиатричното оделение бе преместено в мазата на сградата, където нямаше прозорци. Отделението беше пълно с деца с ампутирани крайници. Протези липсваха. Една картина се е запечатала в съзнанието ми – майка от Зепа, която бута инвалидна количка, в която са двете й малки дъщери. И двете бяха с по един ампутиран крак. Операцията е била извършена от лекар асистент с ножовка за метал – без анестезия.

 Поисках Сабина и Мохамед да бъдат транспортирани с хеликоптер на ООН и въпреки ограничените ми контакти с външния свят успях да получа голяма хуманитарна помощ в подкрепа на евакуацията на двете деца. Институтът Алберт Швайцер уреди болничното и медицинското им лечение в САЩ. Един конгресмен и екипът му работеха неуморно, за да ми помогнат да получа виза за децата и проведоха безбройни телефонни разговори с UNPROFOR.

Въпреки това, макар да отговарях на всички изисквания на UNPROFOR, те отказаха да осигурят хеликоптер. Поискаха подкрепа за евакуацията от страна на Върховния комисар за бежанците на ООН и от Международния комитет на Червения кръст.

Получихме и двете, но и това не бе достатъчно за тях. До последния момент, твърдяха, че не са получили факса от UNHCR. Четири седмици след началото на престоя ми докторът ми каза, че на Сабина й остават само десет дни живот, ако не получи лечение. Сабина губеше надежда и желание за живот. Отслабваше. Изпитваше постоянна болка. Големите й сини очи бяха пълни със съмнение. Не можеше да се храни или да става от леглото. Насилваше се да се усмихне щом спомена за Америка и за хеликоптерите.

Осъзнах, че са ми останали само две възможности – да я оставя да умре в Тузла или да я евакуирам по суша. Видях се с майор Филип Джегинс, командир на Британския батальон и го убедих да ни ескортира по време на мъчително, двудневно пътуване из планинския терен на Босна, където бушуваше жестока война. Тръгнахме с обикновен автомобил, защото не можахме да си осигурим линейка. Когато пристигнахме във Витез, от носа на Сабина течеше кръв и понякога повръщаше кръв. Три дни след като пристигнахме в Сплит тя получи мозъчен кръвоизлив, изпадна в кома и почина. Един 40-минутен полет с хеликоптер три седмици по-рано вроятно би спасил живота й.

Мохамед се върна с мен в САЩ и след сърдечна операция в Колумбийската презвитерианска болница живя с мен близо година. Отведох го удома и го водех с мен почти навсякъде, докато накрая успеем да доведем и семейството му в САЩ. Мохамед живя със семейството си в Ню Джърси в продължение на няколко години и след края на войната родителите му ме помолиха да им помогна да се завърнат обратно в Тузла.

За съжаление историята на Мохамед не е само история за това какво може да постигне един човек, ако го е грижа, ако е отдаден и не се отказва – но и история за безразличието на институциите, за бюрокрацията и това как те могат да погубват човешки животи.

Малко момиче, като Сабина, не можеше да говори със силна международна организация като ООН. Аз трябваше да говоря от нейно име и от името на други като нея, за да съм сигурна, че те няма да бъдат забравени или пренебрегнати. Днес на различни места по света има хиляди като Мохамед и Сабина – невинни деца без достъп до медицински грижи, или защото родителите им не могат да си ги позволят, или защото са хванати в капан от войната.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.