Самозадоволяване на потребностите

Статията е взета от Списание Оя – мисли различно, действай различно. Продоволственото самозадоволяване е на мода през 80-те години в Германия. Тогава се създават много еко селища и общности. Една голяма част от тях са в Италия, в Тоскана. Но рядко се стига до успех и осъществяване на мечтите. Дийтър Халбах ни разказва за собствения си опит.

„Да, исках да зарежа всичко, просто да се махна. Но това означаваше да започна наново с пълни сили. Работата се оказа прекалено много. Кой ще ми помогне?“ чета в една скорошна обява с адрес северна Италия. Колко познато! Странно, че все още има хора, които правят тази крачка? Нима не знаят какво ги очаква? Напразен ли беше опитът ни или просто не сме го споделяли достатъчно?

В края на седемдесетте и началото на осемдесетте да се ходи в Италия, за да се живее „dolce vita“ (хубав живот), си беше направо мода. За тази вълна Хенки Хенчел пише: „Това не е бягство. Това е точно обратното на бягство. Тези, които искат да подобрят човешкия живот и се борят за това и на най-невъзможните неща са бягащите. Вие сте бягащите! Вие бягате от самите себе си, не разбирате ли?“

Магията на мястото

На 28 бях достатъчно наивен и оригинален, за да поема и аз по този път. Моята приятелка беше бременна. Искахме да живеем утопията, да почувстваме света непосредствено чрез кожата си и работата си. Но да отидем сами. Не, ние искахме да го направим с малко общество. Намери се едно семейство с малки деца. Нанесохме се в едно изоставено стопанство в дива местност до Арецо. Малко по-късно лежахме под изпълненото със звезди небе с договор за собственост. Il Capanno се казва мястото. Но за къща не можеше да се говори тогава. Беше си една руина в тръните на безкрайната дивотия. Точно нещо за истински мъже, каквито искахме да станем! Но когато приятелката ми дойде малко по-късно с бебето ни, се проляха и първите сълзи: „Трябва да живеем тук?“

Да, там живяхме. Аз почти десет години. Моята тогавашна приятелка и дъщеря ми по-малко от две години, докато се разделихме, а повечето от първите дванадесет ентусиасти само три до шест месеца. Много идваха и си отиваха, но мен ме беше обгърнала някаква магия и аз оставах. Беше мястото и неговата сила. Самозадоволяването беше само входа, предпоставката, но отплатата беше самото място. Ние бяхме по един див начин свободни. Не ни се налагаше да посещаваме дори магазини. И все пак, в редките случаи, когато го правихме, бяхме горди, че купуваме само вино (нашето собствено така и не се получи). Как наслада да гледаме пълните колички на другите хора и тяхната зависимост. Ние бяхме свободни.

Обработвахме 16 декара земя. Както един посетител каза: „Всичко при вас се върти около кухнята“. Така и си беше. Занимавахме се с отглеждането на зеленчуци, овошки и животни. Работата по брането и приготовлението на хранителните запаси за зимата никога не свършваше – задене на зеленчуци, готвене, затваряне на буркани, гледане на животни, помагане при раждане, колене, печене на хляб, правене на сирене и масло, строеж на огради, почистване на земята от бурените, сеитба, строеж на къща и поддръжката й, жънене и събиране на сено, сеч на дървета и цепенето им, търсенето на извори и копаенето на кладенци … нямаше край. Природата беше красива, но жестока и наказваше безмилостно всяка грешка. Нашата голяма учителка. Изискваше от нас физическа и психическа сила и постоянство, които нашата култура отдавна беше забравила. Един нов-стар свят, който обаче беше свързан с модерния чрез нас самите и нашите взаимоотношения.

Превърнахме се в майстори на оцеляването. А по-късно работата ни беше като медитация. Тогава често правихме и фестивали и имахме много гости, които се бяха превърнали във втория ни финансов източник. Канехме различни хора, които показваха изкуство, държаха семинари и т.н. Сигурно можех още дълго да живея по този начин ако не беше Любовта и политиката. Или по-точно липсата и на двете. След известно време имах дълбокото чувство, че един такъв живот е или само за отшелници или за щастливи семейства. Големите общности се бяха отдавна разпаднали и превърнали в семейства, а семействата разделили на живеещи сами. От около 100 проекта по онова време 80 се бяха разпаднали и не съществуваха, а останалите бяха предимно семейни и самостоятелни.

Самозадоволяването на нуждите като егоизъм?

Какви бяха причините за провала? Идеализираните мисли, че може само с ентусиазъм и че всеки иска едно и също? Нямах нито практически познания, нито икономически знания и още по-малко социални компетенции. Не се създаваха и връзки с местното италианско селско население – прекалени чудаци бяхме за тях, а и ние не ги разбирахме. Всеки спор, всяка свада застрашаваха целия проект. Така се стигаше до разделение. Стигаше се дори до яростна конкуренция и до забрани и изгонвания. Властваше малкото аз, а не голямото Ние.

След промяната

Бях изживял личния си кошмар. Групата ни се разпадна много бързо. Всички двойки се разделиха и оставаше винаги само единия от двамата. Това се случваше във всички проекти и между тях не успя да се изгради никаква мрежа. Мрежата се градеше обратно в Берлин – там се събираха всички напуснали проектите. И аз се разделих с жена ми, която изчезна малко по-късно, без предупреждение, заедно с дъщеря ни. Раят се сгромоляса окончателно за мен. Дъщеря си посещавах зимата в Берлин или тя идваше във ваканциите при мен. Въпреки тази трудна раздяла, някак си не успявах да се отделя от мястото и да се върна в града. Но след промяната всичко в Берлин и в Германия беше различно и у мен се зароди надеждата за едно ново общество на родна земя. Скоро вече работих в Берлин като консултант за новосформирани общности. Първият ми съвет беше: „Внимавайте за социалната мрежа! Не се изолирайте, създавайте нови модели на съжителство! Давайте на опитни хора да ви помагат.“

Моята и на моето ново семейство родина се превърна еко село Седем Липи. Най-после една истинска социална среда. Спокойствие и вътрешен растеж се остановиха като мое трайно състояние. Годините в Италия бяха необходимите години за учене – самоопознаване чрез самозадоволяване на нуждите. Нещо важно, което всеки един младеж трябва да научи, но което не винаги се получава. Опитът от Италия ми даде много. Сега ми беше лесно да разбирам хората и да живея сред тях в различни условия в мир и Любов. Сега живея съзнателно единството в разнообразието в едно социално общество. Това не беше възможно в Италия. А сега, тук, я има възможността, както казва Рилке „да обичаме и разстоянието между нас, защото то ни дава възможността да видим човек изцяло, от голямото небе.“

Моят стар приятел и съдружник от Италия трябваше да напусне заедно с мен мястото, но се справи добре по-натам с живота. И отново иска със семейството си да отиде в Италия и да създаде ново общество. Този път обаче с местни млади италианци. А много от нашите деца също се интересуват от създаването на общности. Il Capanno сега е ваканционно селище, което се ръководи от бившата ми жена. И така, оказа се, че нашите различни пътища водят все пак до една и съща цел – голямата общност, обединена в различията с много култура и възможно най-голямо личностно изразстване.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.