Струват ли си усилията

Лечебният път на тялото, Душата и Духа минава през собственоръчното творчество.

Мартин Шрьодер

Статията е взета от Списание Оя – мисли различно, действай различно. Представлява извадки от интервюто на Йоханес Хаймрат с Кристине Акс и Йенс Шайд.

Занаятчийството е пряко свързано с устойчивото развитие. Често се срещам със занаятчии трето, четвърто и т.н. поколение, които казват, че са надживели феодалния строй, индустриалната епоха, комунизма и така ще надживеят и модерния капитализъм. Независимо от външните условия занаятчийството има бъдеще. Това дава възможност за един по-независим и самоопределен начин на живот. В него виждам дори ключа към личностната реализация, обединението в обществото, устойчивото развитие и качествената работа.

При всяка една стоки си личи дали е създадена на ръка. Това е свързано както с качеството, така и с добродетелите и чувствата, които са вложени в нея. Човек не се състои само от разум, но и от Душа и ръце. Единството им се вижда точно в занаятите. За съжаление в училище се преподава само за главата. Преподават се знания, а не умения. А както знаем едно общество на уменията седи значително по-високо от едно общество на знанията.

Но нима е толкова просто да се научим на можене? Не, не е. Но само с учене не става. Трябва да опитваме сами, дори с риск да направим грешки и да изглеждаме в очите на хората като дилетанти. Всъщност, думата дилетант идва от „diletto“, което означава радост, удоволствие. Тоест, когато човек изпробва нещо ново, той тепърва се учи и е дилетант, но точно това е един радостен процес на развитие. Така разгледано, можем да кажем, че дори и един майстор е дилетант, защото работата му доставя удоволствие. При това понятието майстор далеч не се ограничава само с занаятчийството. То променя за цял живот. То е начин на живот. Майстор е само този, който може не само в една тясна специалност да е много добър, но и да живее майсторски, добре. Тоест, това е човек, който търси всестранното развитие и е добър в много неща. За да стане един човек майстор в живота, той непременно първо и винаги трябва да е дилетант, да се учи, да се развива и да прави това винаги с безкрайна радост и всеотдаденост. Майсторството не е нещо завършено, то е само път, по който Човек върви цял живот.

Важността на занаятчийството идва от работата върху себе си и върху материала. Няма да забравя как един занаятчия каза: „Аз съм дърво“. Наистина и такова беше цялото му поведение. Той беше едно с материала, който обработва. Но да не забравяме и работата с предпоставките, които ни дава света и върху самия свят. Занаятчиството представлява не само създаването от даден материал, но и вътрешното човешко създаване и цялостното външно развитие на света, която задаваме чрез него. Работата с и върху действителността, посредство материала и заобикалящите ни условия, ни дава възможност и ние самите да стане действителност, да се проявим като творческо начало на света. И то в нашата пълнота – като тяло, Душа и Дух. И когато се превърнем в действителност, то ние започваме и да я претворяваме, да действаме. Това е и следващата крачка след моженето – действието. Която е и несравнимо по-трудна.

Да обърнем внимание и на това, че във всички градове има места, където човек може да твори с ръцете си и с тялото си, да занаятчийства. Това са читалищата. В тях е възможно едно честно и творческо отношение към самия себе си, към обществото и света. А това е нещо важно, което ни трябва. Всички способности на хората ни трябват. В момента човечеството се задоволява да пази и развива само възможностите си, които могат да се продадат, да донесат парична печалба. Така се стига до абсурда, че навсякъде около нас намираме не това, което желаем и което ни трябва, а това, което може да направи някого богат. Така поддържаме една икономика, която съществува само по себе си, като самоцел.

Важно е човек да съзнава какви разностранни възможности има и да може да ги обедини в себе си, в една завършена личност. Едва тогава можем да говорим и за завършени, цялостни, пълноценни хора, семейства, общество и свят. И тук стигаме до нещо важно – моженето, а следователно и действието, също както и знанието, не са нещо само индивидуално. Те са възможни единствено и само благодарение на взаимна работа и винаги така се създават. Те се създават не само от хората сега, но и надграждат над труда на хората от стотици и хиляди поколения – един постоянен и усъвършенстващ се труд. Затова можем да се чувстваме не само задължени, но и щастливи, че пазим този труд и тези дългогодишни традиции и че имаме честта да го доразвиваме и подобряваме.

Трябва да имаме предвид, че и музиката, и писането и дори мисленето сами по себе си са занаятчийство, знанието превъплътено в можете (от думата знание произлиза и думата з(а)наят – тези, които заедно знаят). Тук можем и да открием истинската същност на занаятчийството. То е в усилието, в развитието на знанието, в даването му на образ, Одухотворяването му и превръщането му в занаят, в можене. И това е точно ценното – усилието, което се превръща на основата на знанието в можене. Това усилие развива колкото занаята, то многократно повече самия човек. Там където има усилие, има и воля. Волята от своя страна води до развитието.

Собственото, личното, вътрешното желание за развитие има и един друг аспект – то води до развитието на самостоятелност и до по-добро възприемане и живеене на свободата. То ни дава възможност да се измъкнем от зависимости като безкрайния порочен кръг на потреблението, в което всичко опира точно до обратното – улеснение и зависимост от него. Затова е толкова важно да се научим отново да полагаме усилия. Едва след като положим усилия и преживеем първи успехи започва истинската ни свобода.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата, За Ежедневието and tagged , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.