Реч на Клаудио Марано от името на Младежки център Каменж

Реч на Клаудио Марано при приемане на Награда за цялостен житейски принос от името на Младежки център Каменж, 9.12.2002г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-н говорител, ваши превъзходителства, членове на парламента, скъпи приятели,

Тук сме за церемонията по връчване на Наградите за цялостен житейски принос за 2002-ра година. Представляваме Младежки център Каменж. Тук сме от името на всички, които не могат да присъстват тази вечер, 20 000 регистрирани членове на Центъра и 200 000 жители на северния район на Буджумбура, където живеем, работим и мечтаем.

От името на всички тях ви благодаря за огромната чест, която ни оказвате. Вие ни  поставяте на международната карта и ние сме ви благодарни за това. Идваме от една страна, Бурунди, където в продължение на 40 години хората са живели в условия на криза, войни и масови убийства на етническа основа и където през последните девет години се води гражданска война, която сякаш никога няма да свърши. Според официалната статистика има 250 000 убити и 2 000 000 бежанци от население от 6 000 000 души.

След 1990г. започнахме да организираме срещи и проекти за младите хора в северна Буджумбура с цел да им позволим да се срещат и да живеят в мир, диалог и помирение или с други думи – да живеят заедно.

Идеята е проста. В средата на Северния район, на парцел от 1.5 хектара, изградихме Младежкия център Каменж, център, който днес привлича всички хора от областта. Това е социален проект на Католическата църква на Буджумбура. Целта му е да приеме всички, за да могат те да открият, че различията между нации, етнос, религия, социално положение и политически възгледи могат да бъдат преодолени без да се избиваме взаимно. Тези различия могат да обогатят всеки. Това е посланието, което отправяме към младежи на възраст между 16 и 30 години в нашия Център. Всъщност това е послание към всички – млади и стари. Това е послание за съвместен живот в различните дейности на общността, които след това прерастват в срещи на приемане, диалог, помирение, докато най-накрая се стигне до прошка. Този процес не е лесен.

Проектът бе създаден от Симон Нтамвана, бивш епископ в Буджумбура и бе поверен на италианските мисионери ксаверианци. Това се случи в период на демокрация, избори, мир и хубави събития. Продължихме с изграждането на програмата и Центърът официално отвори врати един месец преди държавния преврат през 1993г. Първата група регистрирани членове се състоеше от 2500 младежи.

След началото на войната настъпиха ужасни месеци, през които Центърът бе изоставен и затворен, защото никой не идваше в него. В продължение на четири безкрайни месеца в района се водеха безкрайни боеве. Само в Северния район хиляди умираха около нас. После Центърът се превърна в полева болница за белгийските Лекари без граници, помагащи на ранените. Докато навън се извършваха масови убийства, в Центъра десетки ранени живееха заедно. Това ни накара да проумеем, че така наречената „етническа война” е просто измислица и фалшиво оправдание за случващото се. Реалността бе доста по-различна. Жителите на Северните райони искаха да живеят зедно, но екстремистите и всякакви въоръжени групировки искаха война, затова плащаха и подтикваха младите хора да се бият. Това беше отвратително и чудовищно. Малката групичка чуждестранни граждани в Центъра непрекъснато даваше свидетелски показания, водеше безбройни телефонни разговори, за да привлече вниманието на международните организации, посланиците, специалните пратеници на ООН…

В края на тези четири месеца, първият етап от престоя ни в Района завърши със задължението да предадем Центъра на войниците, защото те твърдяха, че животът ни е в опасност. След като бяхме спасили стотици животи, след като бяхме освобождавали Тутси от Хуту и Хуту от Тутси*, след като бяхме преживели смъртни заплахи и по Центъра бе стреляно с автомати и бе ограбен… след всичко това дойде една безсънна нощ на преговори, защото войниците настояваха да напуснем Центъра. Последва едно кошмарно пътуване с ескорт от танкове под обстрел на автомати и гранати. Всички, чужденци, местни, ранени, пациенти с перфузии на ръцете, напуснахме Северните райони в два претъпкани микробуса. Мислехме, че това е краят на едно ужасно преживяване, което всъщност едва започваше.

След една седмица, придружени от двама офицери и апостолическия нунций, се върнахме обратно в Центъра, за да докажем, че животът продължава независимо от различията между хората. Предстояха ни трудни години, през които бяхме подлагани на разпити, заплашвани, вземани за заложници, свидетели на стотици убийства и ежедневно потопени в заобикалящата ни омраза. Дейността ни винаги се състоеше само в едно: да показваме на всички колко е хубаво да живеем заедно. И малко по малко младежите започнаха да се връщат, първо от един район, после от друг, всеки канеше свои познати и така ден след ден Центърът продължаваше да съществува.

Най-трудно беше нощем, когато всякакви хора атакуваха, палеха пожари, рушаха и убиваха – един ден бяха бунтовниците, на следващия гангстерите, после войниците… Това продължава и до днес.

Всеки ден се вършат престъпления, а Центърът получава заплахи – писмени или по телефона. Едни ни обвиняват, че подкрепяме Тутси, други – че сме привърженици на Хуту. В такава среда – не особено предразполагаща към общуване, но понякога и много окуражаваща – стотици и дори хиляди младежи се срещаха, за да говорят, да обсъждат, да разказват за злините на войната, и продължаваха да вярват, че може да бъде намерен изход. Докато едни младежи крадяха, други се опитваха да ги спрат, отчасти защото ограбването на квартала щеше да означава невъзможност да се живее в него в бъдеще, но и защото унищожението на един район засилва омразата към жителите на съседния, а това води до още по-ожесточени конфликти. Ето това е етническата война в Бурунди.

Районите бяха толкова разделени, че в тези под влиянието на Тутси администрацията, училищата, здравеопазването, организациите, религиозните общности бяха изцяло под техен контрол, а в районите на Хуту по същия начин всичко бе в техни ръце. Така имахме два квартала Тутси и два Хуту.

Какво се случи? Беше 1996г. и един ден правителството и местните власти ни казаха, че Центърът създава проблем в Района. В действителност много младежи се местеха в Центъра от етнически разделените райони, за да живеят заедно. Тези младежи не искаха повече да живеят в разединение и отиваха в кварталите на „враговете” или в центъра, за да се срещнат със своите приятели – техни връстници от различни етнически групи. Поради тази причина властите ни помолиха да се намесим и в кварталите и да използваме същите методи, за да помогнем за стартирането на диалог и съвместен живот. Искаха да предприем действия, които ще съберат хората заедно и ще им помогнат да приемат околните.

И така ние излязохме от Центъра и започнахме да организираме срещи, прожекции на филми, представления и много други дейности… Това бе третият етап в дейността на Центъра: малка група; хиляди млади хора; кварталите. Годините минаваха; проектите ставаха все по изпълнени с живот, стремежът към мира ни поглъщаше напълно. Днес организираме по около 30 дейности на ден; четири външни проекта; 50 младежи-ръководители (някои доброволци, други – платени, защото работят на пълен работен ден); доброволци от Франция и общност от монахини. Организираме срещи в 35 начални и 34 основни училища, 27 здравни центъра, шест зони, 4 католически, 12 протестантски и 8 мюсюлмански общности. Имаме 20 000 регистрирани членове на Центъра и 200 000 жители на Северните райони. Координация, срещи, игри, състезания, възстановяване, походи, борба срещу СПИН, взаимодействие с 300 асоциации, литературни класове, всякакви действия, свързани с изграждане на едно ново общество, нова страна, в която животът е хубав. И това може да бъде постигнато само със съвместна работа на всички – на национално и международно ниво, на политическите партии, пресата, министерствата, църквата, посланиците… В крайна сметка колкото повече сте и колкото по-добри сте, толкова повече идеи възникват и толкова повече можете да постигнете.

През изминалото лято постигнахме наистина много: шест 15-дневни работни и учебни лагера, в които участваха 1800 младежи; десет срещи и семинара по темите на мира, седем концерта и десет спортни състезания в кварталите; 100 възстановени къщи; голяма мирна демонстрация и 10-километров поход с участието на депутати, министри, асоциации и други официални лица.

За много хора е трудно да разберат как по време на война – с жертви, глад, бежанци и разрушения – може да има хора, които „си губят времето” със спорт, книги, идеи. Но ние сме убедени, че това са съвсем нормални дейности за една нация, която желае да постигне мир. Необходимо е да оказваме хуманитарна помощ, но ако това е единствената ни цел, ние сме почти безполезни. Нужно е и да образоваме, да създадем ново поколение, което да израсне във взаимно уважение, да споделя идеалите на мира и да работи заедно. Ново поколение, ново общество, което ще изведе страната от ужаса на войната. Целта ни е да притиснем правителството и финансиращите агенции да поставят това като свой приоритет, защото досега не сме получили кой знае каква подкрепа от тях. Необходимо е да положим повече усилия в сферата на образованието за мир, диалог, взаимно уважение сред младите хора, въпреки различията между тях.

Дейността на Младежки център Каменж доказва, че сме прави. Младите хора, които посещават Центъра често и хората, които работят с нас в Районите, поставят началото на нови инициативи:

  • Млади хора, които не желаят да се присъединяват към армията или движенията за освобождение, защото вярват в създаването на едно общество без оръжия;
  • Създаване на асоциации за защита на човешките права в обществото, в затворите, в армията;
  • Млади хора, които се обединяват, за да помагат на болните от СПИН;
  • Хора, които влизат в правителството с единствената цел да служат на обществото;
  • Млади хора, които си помагат в търсенето на работни места или сами си създават такива.

Така израства едно истинско общество, което е резултат и от усилията на Младежки център Каменж в Буджумбура. Все още има хора – чужденци, представители на властите – които идват в Центъра, за да видят как млади хора от различни етноси живеят заедно; досега в Центъра не е имало нито един инцидент, породен от етнически конфликт. Те идват да видят и да разберат какво се случва в Центъра; да разберат възможно ли е все още да се работи в Бурунди и да се поддържа жива надеждата за мир. Те идват, за да се срещнат с утрешното Бурунди.

Ще бъдем много доволни ако един ден войниците и членовете на освободителните движения също дойдат в Центъра, за да видят новото поколение, начина му на живот, мечтите му – и да му се доверят, като най-накрая подпишат споразумение за прекратяване на огъня. Жителите на Бурунди искат само едно: мир. Властимащите и техните приятели, екстремистите и техните приятели и бойци живеят в страната като чужденци, като наемници.

Това е нашият опит. Мисля, че това е опитът на всички добри жени и мъже по света. Те живеят като нас, работят в настоящето и мечтаят за едно по-различно бъдеще, макар и да не са сигурни, че ще успеят да го постигнат. Тяхната мечта е един ден всички жени и мъже по света да живеят заедно, ръка за ръка. Също като тях ние даваме своя малък или по-голям принос, ежедневни дейности, чрез които продължаваме да се борим за диалог, мир и помирение и изграждане на един свят, в който всички сме братя и сестри.

Г-н говорител, ваши превъзходителства, членове на парламента, скъпи приятели,

Благодаря ви за честта да получим алтернативната нобелова награда, благодаря ви, че ни поканихте да бъдем с вас тази вечер, да споделим този празник с вас, благодаря ви за това, че сте толкова открити, че ни подадохте ръка да продължим да работим заедно и да променяме този свят, да го правим по-красив за всички. Благодаря ви от името на хората, които представляваме, на Бурунди, което обичаме, на Африка, която често остава забравена, на целия свят!

Благодаря ви.

*Тутси и Хуту са двете враждуващи племена в Бурунди (бел.пр.)

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.