Силата на ние в спорта и обществото

Спортът въодушевява. Спортът обединява. Това не е случайно. Той ни кара да развиваме възможностите си до предела и отвън него. Това се вижда в индивидуалния спорт ясно. В него всеки един атлет е в пълно единство със себе си, с движенията си, с уреда си, със средата си. Този пълен перфекционизъм постепенно навлезна и в професионалния отборен спорт. Само си помислете за художествена гимнастика, синхронно плуване, синхронни скокове във вода, фигурно пързаляне или осморка гребане. Всяко едно движение е в синхрон с движенията на останалите в отбора. Пълно единство не само вътрешно, с уреда и със средата, но и с цяла една група от различни по същността си хора. И всяка една малка грешка води до загуба. Печели отборът, в който всички са като едно. Най-красиво е когато „машинката“ е толкова добре смазана, че сякаш всичко се получава от само себе си. И да, основните технически положения, движения и т.н. се заучават добре и се синхронизират. И стават най-естественото нещо на света. Въпреки това е необходима обаче пълна концетрация и отдаденост, пълно себеотдаване за успеха на отбора. Това може да се наблюдава много добре в природата, например сред ято птици, които заедно съумяват да прелетят десетки хиляди километри в опасни условия.

Но при хората всичко това може да достигне не само до едно пълно „техническо“ съвършенство, но и да чрез красотата, творчество, въодушевлението, страста, всеотдадеността да доведе до създаването на истински шедьоври и естетическо, Душевно и Духовно наслаждения. Точно това се случва в професионалния спорт и точно затова ни възхищава например играта на сборная, лалетата, селесао или испанския национален отбор, където съвременния футбол достига и най-голямо си съвършенство. Силата на ние, преминава в съвършенно и изящно изкуство на единение със съотборниците, топката, терена, публиката. Затова и точно тази игра е най-гледаната и става все по-гледана. Играта, която наистина обединява света и показва какво е възможно, когато работим заедно, в единство.

Затова и вчера беше голям ден не само за играта футбол и за нейните запалянковци, но и за цялото човечество. Милиони и милиарди зрители, хора, станаха свидетели на нещо невиждано. Става дума за мача Германия – Швеция. Немците се изтигнаха в красотата и комбинативността на играта си дори и над класата на испанците. Вдигнаха толкова високо летвата, че 60 минути мачкаха дори много добре организирания и солиден тим на шведите. Не е ясно дали скоро ще видим отново толкова добър футбол. Не е ясно кога един отбор ще може отново да се обедини и едини по такъв съвършен начин. Всеки един даде най-доброто от себе си и всички заедно постигнаха съвършенство.

Особено внимание трябва да се обърне на най-възрастния и опитен в отбора – Миро Клозе. Той винаги е бил пример за скромност, усърдие, трудолюбие, смирение, честност, почтеност, отдаденост, взаимопомощ. Един от малкото футболисти, които не си позволяват да се преструват или да лъжат. Наскоро дори си призна, когато игра с ръка за отбора си Лацио. Клозе вкара два гола за 15 минути. Още един му трябва и ще застигне великия Герд Мюлер по брой голове в националния отбор на немците. А по брой мачове нищо чудно да задмине дори и Матеус. Клозе се бореше за всяка една топка по терена, играеше във всеки един миг за отбора. Но една сцена ще остане незадмината и незабравима. При резултат 3:0, в края на първото полувреме, една от редките атаки на шведите. Клозе се беше върна не само в собствената си половина, ами дори съвсем близо до флагчето за изпълнение на ъглов удар се бореше за една топка. И я отне. Спечели единоборство на самата аутлиния за отбора си. Той – двукратния голмайстор, най-стария, най-опитния. Дори той не си даде ни най-малка почивка и правеше дори и това, което никой не очакваше от него. Поемаше дори и най-трудните и неблагодарни задачи по целия терен. Силно напомня на самоотвержените мачове на Дидие Дрогба с Челси през миналия сезон, които се оказаха и решаващи за успеха на отбора му.

И в двата случая целият дълъг и богат житейски опит съсредоточен единствено и само в пълно отдаване за отбора! Не случайно точно най-опитните, смирените, благите и добрите като хора и характери го показват и най-ясно. Като че ли всички най-положителни човешки стойности и добродетели се събират в едно и се поставят в услуга на всички останали за общото благо. И това е велик пример, когото всички интуитивно, със сърце и душа следват. Така се създава доброто, Любовта и единението между хората по света.

Но великата вечер не свърши до тук. Положителният и не до там положителен пример продължи. Този път, въодушевени от безкрайно добрата игра на немците, шведите показаха, че и те могат. Заразени от отборния Дух на противниците си, те от минута на минута ставаха все по-добри и по-добри. Не случайно дори и при 3:0 Клозе трябваше да защитава на аутлинията. Набираха скорост и дори 4:0 не пречупи колективния им Дух. В един миг сякаш и те вече се бяха превърнали в едно и даваха най-доброто от себе си. И тогава се случи непростимото, човешкото падение и грешка. Немците, убедени в успеха, развалиха магията на играта си. Спряха да бъдат в единство. Вече никой не даваше всичко от себе си и никой не играеше до последно за отбора си. Началото на края. Това се виждаше, но никой не си и мислеше, че е възможно. Нима отборът не беше на върха? На върха на успеха, на върха на футболното майсторство. Играха невиждан футбол на единение и съвършенство. Никога друг път никой друг отбор не е играл такъв футбол.

Нима и всички ние, хора на Земята, не се намираме в такова състояние? Никога друг път на Земята не се е живяло толкова добре, колкото сега. Върха ясно се вижда и достига в западния свят, точно в държави като Германия или Швеция. Едно общество, което е далеч от съвършенно и далеч от обединено, но едно общество, което достига върха си, което никога не е било по-добро за живеене. ЕС е черешката на тортата в това отношение. И нобеловата награда за мир го показва повече от ясно. Можем да обвиним нобеловия комитет в какво ли не, но този път по-добро решение те не можеха да вземат! Колко далновидно решение! Решение, което идва точно навреме и на място. Решение, което показва какво е възможно, когато хората оставят настрана омразата и враждата и работят заедно за общото благо; когато всеки в различието си с останалите дава най-доброто от себе си и помага за щастието на всички. ЕС е ненадминат успех в историята на човешкото общество. Да, в историята. Защото всичко това е история. И точно това идва да каже и тази награда. Тя се дава за успехи в миналото. ЕС от няколко години вече не е на върха си. Хората възприеха обединението като нещо, което се дава наготово. А то е нещо, за което трябва да работим всеки ден, час и секунда. Непрестанно! То не се постига просто с труд, а с даване на най-доброто, което можем да дадем, с пълна себеотдаденост и Любов. Така, както Клозе защитаваше на аутлинията; така, както той се бореше за успеха и за общото благо, когато вече всичко изглеждаше решено и вечно; така трябва и ние да се борим за общото и за единението си. Защото нищо не е вечно. Всичко се променя. Всичко е в движение. И ако ние не се движим с по-голяма скорост от околния свят, ако самите ние не водим напредъка и обединението на обществото, то процесът на движение и разпад просто ще ни помете.

Не бъдем ли в процеса на развитие, Любов и обединение, спрем ли да си починем дори и при 3:0, то непременно и веднага навлизаме в процеса на разпад, запад, разединение. И започват мъките ни. Застой няма. Покоят и почивката, заставането на едно място са всъщност едно изоставане, влизане във втория процес, процесът надолу, процесът на разпад и запад. Ако не се развиваме, то деградираме; ако не се обединяваме, то се разединяваме. Застой няма. Всичко е движение. Или напред и нагоре или назад и надолу. Покоят и почивката водят до вечния покой и вечната почивка, до смъртта, както обича на казва Мирзакарим Норбеков. И колкото окриляващи и въодушевяващи са процесите на Любов и развитие, то толкова тежки и мъчителни са процесите на запад и смърт. Веднъж озовали се във вторите, то ние мъчно можем да излезнем от тях. А често дори и никога не успяваме.

Даването на наградата за мир на ЕС е едно велико удостоверение за правилния път в миналото и за постигнатите успехи. Още повече се усилва то от факта, че идва от нобеловия комитет в Норвегия – една страна, която знае какво е единство и каква е разликата между единство и уеднаквяване. Една страна и един народ, която е направи грешката да обединява в миналото чрез уеднаквяване и която не иска да я повтори отново. Един народ, който обича европейската идея и се олицетворява с нея, но който не се присъединява, защото иска да ни покаже, че не всичко в пътя който сме избрали е достойно за уважение. И един народ, една страна, които ни показват с наградата, че има още какво да се върши. Ние нямаме правото да спираме. И още по-малко имаме правото да се отказваме или да се отчайваме. Ние имаме задължението, в името на благото на всички да продължаваме напред. Да се развиваме. ЕС е в процес на смърт и запад. Това е труден и тежък процес. Не по-леко е положението в останалите части на света. Целият свят е в процес на смърт, ние вървим към гибелта си, но досега се движехме по билото на успеха и си мислехме, че продължаваме да се развиваме. Мислехме си, че като сме там, най-горе, то и там ще си останем. Че вече няма нужда да действаме заедно и да се борим за успехите и напредъка си. Но това е една илюзия. Когато човек е на билото и продължи да върви, то той непременно започва да слиза и то много по-бързо, отколкото си мисли. Слиза, слиза и набира все повече скорост надолу. Не може да спре. Така слиза целия европейски съюз и цялото човечество сега надолу. Ние бяхме на билото, но не се усетихме, че следва слизането. А още при бясното изкачване нагоре по планината трябваше да видим колко скоро ще започнем бясно да слизаме.

Една единствена дълга топка, отправена напред дори малко произволно, и всичко се промени. От вежнъж. Съвсем не случайно там беше Ибра, играчът с най-много опит в шведския национален отбор, един от най-големите нападатели в днешния футбол. И той не сбърка. Резултатът вече беше 4:1. Още по-важно беше и поведението му след гола. Той знаеше, че отборът му е в подем и че този гол не е само козметика на крайния резултат. Той виждаше успокоението и смъртта на общия Дух в немския отбор. Затова взе и енергично топката и подкани своите да действат, да използват придобитата сила на обединение и новопочерпана воля и желание за успех. Шведите бяха на земята. Бяха смазани и пометени. Но не се отказаха. Намериха сили да продължат в най-трудния за тях миг. Бяха единни и знаеха какво могат. Те бяха тези, които най-ясно осъзнаха на какво се дължи превъзходството на немците. Те бяха тези, които трябваше да изпитат на собствения си гръб съвършенството на немския футбол. Но и те бяха тези, които първи събраха този важен опит. Те непосредствено бяха повлияни и въодушевени от успеха на колективната игра. И станаха едно. И резултатът не закъсня. Само две минути по-късно вече беше 4:2. А накрая седеше 4:4. Най-великата победа и най-великата липса на победа, на която сме ставали свидетели във футбола! Не, не беше загуба, а равенство, липса на победа. Имаше два победителя и един почти победител. Победител беше най-вече футболът, играта, най-вече зрителите, хората, всички ние, които изживяхме силата на ние в спорта и в обществото. Другият победител беше шведския национален отбор. Морален, Духовен, научил си и приложил непосредствено най-добрия урок, който някога е бил даван във футбола и в обществото. А немският национален отбор беше почти победител. Защото от победител, от най-доброто, което е показвано някога, успя сам да се низвергне, да направи такава грешка.

Всички бяха шокирани. Изключение направи само един. Един голям – Мемет Шол. Единствен той след мача проумя какво точно се е случило и защо това е ценно не само за немския национален отбор и за футбола, но и за целия свят. Това беше един голям урок. Затова и немците не са победени. Защото те, също както шведите, бяха първите, на които беше показах един велик урок. Те трябва да бъдат и първите, които и ще се научат от него. Да, по-добре е да се учим от успехите на другите, както направиха шведите. По-добре е да се насочим в правия път още докато се развиваме. Но не винаги успяваме да го направим. И товага ни се налага да се учим от грешките си. Същото е и положението в ЕС. Това невиждано по рода си обединение от хора, народи и страни не успя да се поучи от собствените си успехи и сега плаща тежката и мъчителна цена да се учи от грешките си. Пътят обаче не е да се отчайваме и да се оставим да бъдем смазани от страданията. Пътят е да се поучим, да бъдем състрадателни и да си извлечем поуките. Да се смирим и да действаме с нова желязна и безкрайна воля. Да се развиваме и да вярваме в успеха и той ще дойде. ЕС първи даде примера на успеха след войните и множество грешки. Нобеловата награда за мир, идваща от Норвегия е едно подсещане къде седим и какъв е правилният път. Тя в един израз на доверие, че ние можем. Тя ни дава силата да продължим напред. Тя е израз и на отговорност. Показва ни ясно, че ние носим отговорността на само за себе си, но и за обединението на целия свят.

Хора, събратя, нека всеки един от нас да се поучи от събитията през последните дни и да даде най-доброто от себе си за развитието на обществото. Нека заедно и обединени в действията си, работим за общото благо. Нека всички сме в Любовта и в процесът на развитие и единения. Нека сме в живота и да благославяме. Да създаваме и да живеем мечтите си. Амин.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата, За Обществото, За Тялото and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.