Реч на Дека Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Дека Ибрахим Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 7.12.2007 г.

Г-жо Говорител, носители на Наградата за Цялостен житейски принос, почитаеми гости, членове на парламента, дами и господа,

В името на Бог, най-благодетелния и милостивия

За мен е огромна чест да бъда носител на Наградата за цялостен житейски принос за 2007г. Изпитвам огромна благодарност към членовете на журито, служителите и сподвижниците на Фондацията, които направиха това възможно. Когато научих новината, се бях отдала на пост, защото беше точно по време на свещения месец Рамадан. Работех с разнородна група миротворци от Африканския рог (представители на правителството, военни, женски организации, младежки водачи, членове на граждански организации, партньори от международната общност) и именно с тях споделих този прекрасен момент.

Почувствах, че Наградата е признание и оценка за миротворческата дейност на гражданските организации, които се опитват да претворят насилието в мирни взаимоотношения между религии, етноси и социални класи. Тази награда е всъщност не само за мен, а и за семейството ми, което ме подкрепяше; за страната ми Кения, държава с богато културно наследство, което формира моя мироглед и благодарение на което аз придобих нужните ми знания и умения. Наградата е и за общността във Важир, която ме вдъхновяваше, учеше и поставяше пред изпитания всеки ден, както и за всички миротворци по света, които работят неуморно, макар и далеч от публичното внимание.

Започнах да се занимавам с миротворчество през 1990г., период на промяна за страната ми Кения и съседните държави – Сомалия и Етиопия. Като държава и нация бяхме осигурили подслон на много бежанци, но едва по-късно разбрах пълния смисъл на сомалийската поговорка „ако обръснат главата на приятеля ти, подготви се и ти за това”. Доколко бях готова за промяната? Доколко сме наясно с ролята си в една широка мрежа от взаимосвързани и заплетени конфликти? Когато местните конфликти във Важир доведоха до насилие – убийства на деца, изнасилвания на жени, съседи, които не смееха да се поздравят – изпаднах в шок и бях парализирана. Този шок доведе до вълна от емоции, които дадоха на мен и други жители на Важир енергията и мотивацията, необходими за извършване на една промяна в обществото.

Майка ми казваше „това вече сме го виждали и преди, нищо не се променя”. Гневът и разочарованието, желанието да прекъсна този порочен цикъл и необходимостта да осигуря нов живот за тогава две и половина годишната ми дъщеря и синът ми Ибрахим, който бе на път да се роди, ми даде нужните сили да се обединя с други жени и загрижени мъже и заедно да потърсим изход от тази ситуация. Нямаше конкретни формули, насоки или правила. Създадохме свои собствени; чрез работата си ние разработихме един нов модел, който днес стои в основата на Националната политика за мир в Кения; моделът на Комисията за мир и развитие на Важир.

Това беше включваща всички желаещи структура; институции, които реагират на конфликта и го трансформират в мир, чрез ненасилствени методи и обединяващи действия от страна на местното общество и на правителството.

Осъзнавайки, че всяка страна е допринесла по един или друг начин за конфликта, става ясно, че всяка трабва да даде своя принос и за разшрешаването му. Изграждайки мирния комитет, аз разбрах, че числата и процентите и това кой е мнозинство и кой малцинство, нямат никакво значение. Важно е многообразието, участието и поемането на отговорност от всички засегнати в конфликта и всички, живеещи в конфликтния регион, т.е. участие на всеки един. Християнската общност във Важир представлява само 1% от цялото население и въпреки това тя участваше активно в Мирния комитет. Като координиращ секретар, аз отговарях за срещите на Комитета. Балансирах всичко, включително и молитвите, благославящи срещите, като молех християните да открият срещата със своя молитва, а мюсюлманите – да я зкрият с тяхна, или обратното. Понякога това не бе приемано добре, но с времето се превърна в част от нашата култура и стандартна практика при публичните ни участия.

От религиозните водачи, шейх Мохамед Шукри, отец Криспин Табоне и шейх Али Гуре научих, че миротворчеството е призвание и задължение на всеки човек, което той трябва да изпълни с пълна отдаденост.

Конфликтът във Важир продължи и в началото на 90-те и ние все се надявахме, че някой ще дойде и ще оправи всичко. Обвинявахме по-старите хора, обвинявахме правителството, обвинявахме търговците на оръжие, обвинявахме съседните държави. Докато най-накрая не осъзнахме, че трябва да виним себе си и да поемем отговорност за конфликта и разрешаването му. Поемайки отговорност и самоорганизирайки се, ние можехме да си помогнем сами и да продължим напред. В противен случай щяхме да си останем завинаги жертви с пораженческо мислене, които никога няма да се измъкнат от агонията си! Това ни накара да създадем комитет, да наберем средства и да подкрепим един екип от медиатори. Осъзнах какво огромно количество ресурси и неизползвано богатство от знания и умения имаме в Кения (относно воденето на преговори и диалог). Открих, че много мъже и жени имат нужните умения, знания и опит в културата и традициите. Именно те ни помогнаха да изготвим първата мирна декларация, която внесе малко здрав разум в общността ни.

Следва продължение…

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.