Реч на Дека Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Дека Ибрахим Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 7.12.2007г.

Първа част

Научих, че Важир не е изолиран. Дори и да постигнем помирение и да изгладим вътрешните си различия, ние си оставаме неразделна част от кенийското общество и Африканския рог. Затова не е достатъчно да работиш за собствения си Мир. Всъщност, за да поддържаш мира в собствения си град или страна, трябва и в околните градове и държави да цари мир. Осъзнаването на този факт ме накара да създам една нова структура и нов начин за действие както в самия Важир, така и извън него. Моята колежка, Халима Шурия, която е тук днес, се грижеше за външните отношения на Важир със съседните кенийски региони. През 1997г. пътувахме до долината Рифт, за да говорим с местния комисар г-н Мохамед Юсуф Хаджи и да се опитаме да го убедим, че преодоляването на конфликтите в Кения е възможно само благодарение на обединението на всички кенийци, имащи достатъчно опит и познания в сферата на миротворчеството. Искахме да обучим всички регионални комисари, за да могат те да имат единно разбиране за миротворческия процес. Искахме г-н Кибити Ринтари, тогава регионален комисар, да играе ключова роля в този процес. Макар да имаше нужда от обучение, липсваше политическа воля за това, моментът не бе избран подходящо и обучението така и не се сътоя. Въпреки това, на 25.09.2007г., точно когато научих, че съм избрана за носител на Наградата за цялостен житейски принос, аз се намирах в Наниуки, Кения, където обучавах голям брой представители на властта, включително и регионални комисари. Тяхната енергия, въображение и отдаденост ме докоснаха дълбоко; нещо, което не бе възможно да се случи преди 10 години. Благодаря на всемогъщия Бог, на Правителството и жителите на Кения, които имаха търпението и упорството да се борят за идеята си за мир. Те запазиха обществото цяло, мислеха и работеха заедно. Изграждането на устойчив мир в едно общество изисква време. Ако си късметлия можеш да видиш плодовете на труда си, но по-често се случва така, че ние просто подготвяме почвата за следващото поколение, оставяме му наследство, чиито плодове то прибира.

Както казах и по-рано за мен е чест да получа тази награда. Тя е за мен, но и за всички онези, които продължават да се борят за мира, както и за тези, които вече не са между нас. Тук искам да спомена специално кенийката Роус Бармасай, сомалийката Иса Абди и д-р Стийв Уилямс (нека душите им почиват в Мир), които изгубиха живота си, докато се бореха за мира по света. Те ни напомнят, че светът, в който живеем е жесток и пълен с насилие, но все още има способност да ни бъде подслон и защита. Моят принос към това е толкова малък, а има още толкова много да се направи.

Хората са важни във всеки процес, защото те създават енергията, нужна за осъществяване на мирната промяна. Те правят растежа възможен и по-лесен. Знам, че като индивиди ние натрупваме знания и опит и се превръщаме в обществена памет. Как може тази информация, знания и умения, тази натрупана мъдрост да стане достъпна за обществото? Осъзнах, че тази иформация е източник на власт, а властта, ако не внимаваме, опорочава. През 1997г. разбрах, че поради ролята си на координиращ секретар съм се превърнала в пазител на знанието за мирния процес във Важир. За мен това беше истински шок, защото си помислих какво би се случило, ако загина, какво наследство съм оставила? Ще продължи ли движението да съществува и без мен? Това беше началото на промяната и изграждането на една структура, която може да се поддържа сама. За целта си зададох два основни въпроса: Как мога да накарам повече хора да се заинтересуват от миротворчеството и да започнат активно да работят за него, така че Мир за Важир да се превърне в едно професионално движение, в което участват всички? Как да подготвя следващото поколение миротворци? Този нов начин на мислене ме накара да преразгледам ролята си на координиращ секретар и да започна да действам повече като ментор, учител, набиращ средства, така че да изградя у хората уменията, нужни в миротворчеството и изграждането на нови структури във всеки град и село.

Образование за Мир в училищата във Важир бе начин за поддържане на мира, чрез подготвяне на следващото поколение миротворци, разширяване на хоризонта им и предоставянето на въможност да опознаят света и взаимовръзките в него. Осъзнах, че младите хора в нашето общество остават неразбрани. Тяхната страст и енергия трябва да бъдат използвани и насочени в правилна посока. Чрез програмата Образование за Мир, ние им казвахме, че те са днешните водачи и трябва още от сега да се научат да поемат отговорност. Бях свидетел на това как децата поемат ролята на медиатори – в класната стая, на спортната площадка и в квартала, в който живеят и така помагат на семействата да се сдобрят.

И макар аз и други хора да продължаваме да работим за Мира в Кения и да споделяме своя опит с останалия свят, за мен е пределно ясно, че същинските причини, структурните проблеми си остават неразрешени и продължават да подхранват конфликтите. Научих се да разглеждам всеки проблем по отделно, да го разбирам и да намирам решения. Научих се да поставям под въпрос всичко, което се възприема и смята за нормално. Например нападенията с цел отвличане на стадата животни е икономическа и политическа стратегия, която цели да дестабилизира даден регион точно преди изборите, така че хората да не се регистрират като гласоподаватели или да нямат достъп до местата за гласуване. Нападенията на селата, отнемането на човешки животи и кражбата на стадата, всъщност представлява отнемане на правото на хората да разполагат със собствения си живот и източник на препитание. А това са основни човешки права, всъщност самата основа на живота. И случващото се не е нормално, а е престъпление.

Научих от баща си (нека Бог даде покой на душата му) колко е важно да цениш взаимоотношенията между хората, да се опитваш да виждаш положителното в тях и дори и във времена на насилие да поддържаш духа си висок. Подобни мисли ми помагаха да продължавам напред. През 2005г. участвах заедно с религиозни водачи в помирителния процес в региона Мандера в Североизточната провинция. Всяка вечер разговарях с водачите по телефона. Помагах на екип медиатори да разработят възможни решения и да видят положителното във всяка на пръв поглед безизходна ситуация. Научих, че Мирът не е нещо, което се случва отведнъж, а е пътуване по дълъг, труден и криволичещ път. Изграждането на справедлив и дълготраен мир включва запазване на част от старото, промяна на друго, напрежение, сложни решения. Промяната на обществото и взаимоотношенията често изкарва на преден план болката от миналото и настоящето. Предизвикателството е в това да останеш в сегашния момент, да признаеш съществуването на миналото, но без да губиш от поглед бъдещето, от възможността за изграждане на един справедлив мир за всички.

Посвещавам себе си и Наградата за цялостен житейски принос на служба в името на Мира. Тази награда ще ни даде нова енергия за развитие на миротворческия процес чрез силата на знанието. Във Важир, Кения ще бъде основан Университет на Мира, като символ на Мира и моя непрекъснат стремеж към трансформиране на конфликтите в мирно съжителство. Знанията ми, трупани цял живот, ще бъдат моето наследство. Заедно с жителите на Кения и световната общност аз ще продължавам да се боря за мира в Африка.

От 1995г. насам организирам връчването на местни Награди за мир, като начин да мотивирам хората и да поддържам идеята за ролята на гражданите в миротворчеството. За мен е истинска чест днес самата аз да бъда носител на Наградата за цялостен житейски принос и бих искала да благодаря на всички вас, на Фондацията за Цялостен житейски принос и най-вече на нейният основател Якоб фон Уекскул, на всички нейни поддръжници. Мир и благослов за всички вас.

Благодаря ви.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.