Журналистиката като инструмент за социални промени

Статия: „Журналистът Кевин Фейгън разказва за връзката между докладването на решения и създаването им“ на Рейчъл Сайнър

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Журналистът Кевин Фейгън прекарва месеци сред бездомните жители на Сан Франциско, за да напише поредицата си „Срамът на града”, която е публикувана в Сан Франциско Хроникъл през 2003г. Поредицата не само документира ежедневието и личните борби на бездомните хора или цели семейства, но и критично разглежда съществуващите и нововъзникващи решения, като показва какво работи и какво не.

Спомняйки си за подробния си репортаж за безработните, Фейгън обяснява как журналистиката, ориентирана към решенията, може да се превърне в инструмент за социални промени и да повлияе пряко върху формирането на политиките в съответната област. В случая с репортажа му за бездомните, поредицата привлича вниманието на тогавашния кмет на града и води до създаването на редица социални програми, които да се справят с посочените от журналиста проблеми. Представяме ви интервюто на Фейгън за Доузър, в което той разказва за отразяването на решенията на проблема с бездомните и за особеностите на този вид журналистика.

Dowser: Защо станахте журналист? Какво смятахте, че ще успеете да постигнете?
Фейгън: Реших да стана журналист след един училищен проект в гимназията. Това е единствената работа, която някога съм искал. Майка ми беше журналистка към флота и ми каза, че това е наистина прекрасна професия. Чувствах, че така ще мога да дам своя принос към обществото. Че мога да помогна за случването на положителни промени. Че мога да направя обществото по-разумно. Че мога да информирам хората по сериозни теми и да им помагам да вземат информирани решения за това как да направят живота си и света по-добър. Старата журналистическа поговорка „дай утеха на огорчените и наруши спокойствието на безметежно съществуващите”*. Трябва да дадеш на хората пълната, безпристрастна картина на случващото се и да се надяваш, че благодарение на това те ще вземат по-добри решения. Другата причина е, че обичам приключенията; да си журналист е все едно през цялото време да участваш в някакъв екшън филм.

Успяхте ли да постигнете целите, които сте се надявали да осъществите?
Да, успях. „Срамът на града” е само един от примерите за това. Робърт Росентал, изпълнителният директор на Сан Франциско Хроникъл, предложи да направим тази поредица. Тя успя да окуражи положителните подходи към проблема с бездомните. Репортажите предизвикаха множество реакции и по това време броя на бездомните в града спадна. През цялото време работих по проекта заедно с Брант Уард, фотограф, който също като мен бе много загрижен за този проблем. Смятахме, че „подкрепящото настаняване”* е най-доброто дългосрочно решение. Президентът Буш също бе запознат с поредицата и я използва в брошура за насърчаване на идеята. Отпечатахме поредицата самостоятелно в около 40 000 екземпляра. Те бяха раздадени на директорите на водещите организации, занимаващи се с проблема с бездомниците. Президентът им каза „Ето това трябва да направим” и ме покани да участвам на срещите на тези организации.

Можете ли да ни дадете пример за конкретна реформа, въведена в следствие на вашия репортаж?
Имаше програма, наречена На път към дома, създадена в резултат на репортажа ми за [една бездомна жена на име] Рита. Семейството й видяло репортажа ми, долетяло от Флорида, намерило Рита и я отвело удома. Тя беше болна от ХИВ, използваше наркотици, хероин, но успя да се стабилизира и сега е една прекрасна, изпълнена с живот жена, с която говоря почти всеки месец. Един зъболекър дори й оправи зъбите безплатно. Кметът на Сан Франциско, Нюсъм, прочел тези истории и си казал „хей, ако ти можеш да обединиш отново семействата и това носи успех, искам да окуража тази практика”. И така програмата „На път към дома”, която той създаде, изпраща из града служители, които намират бездомни хора и ако те искат да се върнат удома, служителите им помагат да се свържат със семейството си и да се приберат при него. Програмата е помогнала и продължава да помага на хиляди хора да открият отново семействата си.

[Колегата ми, фотографът] Брант [Уард] и аз бяхме скептични в началото и затова проследихме програмата, за да видим дали реално работи и се оказа, че наистина дава доста добри резултати.

В поредицата си сте анализирали и някои вече съществуващи решения.
Да, отразих един проект, наречен „Бездомните се свързват”. Проблемът е, че бездомните не си уговарят срещи, за да отидат да кажем до Социалното бюро. Просто не го правят. Затова казаха, нека да организираме среща, веднъж в месеца, на която бездомните могат да получат всички услуги, от които се нуждаят, на едно място. Аз и Брант говорихме с хора, работещи с бездомните и им казахме – трябва да отидете при хората, да сте там, където са те. Не, че бяха искали съвет от нас, просто при репортажите постоянно наблягахме на тази идея. Трябва да признаете, че те все още са по улиците и все още са пристрастени. Затова направихме репортажи, които показваха дейността на „Бездомните се свързват” и как тя наистина има ефект и помага на хората. С всяка следваща история вниманието към тях нарастваше и това определено донесе полза.

Рапортажите ви получиха ли публично признание за положителните промени, които донесоха?
През всяка от четирите години, в които течеше поредицата, бяхме номинирани за Пулицър. Но чувахме и хора, които казваха „проблемът с бездомните не е ли проблем на 80-те години?” На изток, където отдавна се прилагат някои много ефективни програми, хората не знаят колко е зле положението тук в Сан Франциско.

С Брант спечелихме националната награда Джеймс Арънсън за Журналистика на тема социална справедливост, както и някои други награди. Брент взе наградата Робърт Кенеди за фотографиите си, а аз – Отличие за Градска журналистика.

Вярвате ли, че да пишеш за решенията на дадени проблеми е форма на журналистика?
Абсолютно! Понякога получаваме оплаквания, че не е. Журналистиката е обвързана с времеви ограничения и натиск да бълва нови материали всеки ден, а това означава да търси бляскави и привличащи внимание новини, т.е. да показва нещата, които не работят. Много по-лесно е да пишеш за това, което не е наред, вместо за това, което работи. Важно е да се пише за проблемите, но пък и не трябва да се пише само и единствено за тях.

Какъв е най-големият проблем, с който се сблъскават журналистите, когато пишат за решенията на проблемите?
В нашата гилдия вирее едно такова мнение, че да пишеш за хубави неща и истории с щастлив край е сладникаво и блудкаво. Това не значи, че има забрана да се пише за нещата, които работят. Просто на тях се гледа като на „лековати материали”.

Мислите ли, че някои и дори повечето редактори приемат с колебание истории, които разглеждат потенциални решения? И защо е така?
Повечето биха се отнесли с подозрение. Те искат полезни истории. Трикът е в това да успееш да покажеш на редактора си, че пишеш за нещо важно и информативно, а не повърхностно и откачено. Това изисква и репортера, и редактора да са достатъчно ерудирани. Трябваше да разкажа хиляда истории, за да почна да разбирам какво е добра история.

*comfort the afflicte and afflict the comforted (бел.пр.)

supportive housing –осигуряване на подслон в комбинация с други услуги, като образование, помощ при намиране на работа, програми за справяне с алкохолизма и зависимостта от наркотици и др.; насочено е към бездомни, страдащи и от проблеми като зависимости, СПИН, психични болести; смята се, че допълнителните услуги помагат на хората да се върнат към нормален живот, а не отново да останат на улицата (бел.пр.)

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.