Роден дом

Пустота застигна отдавна родния ми дом,
Скършиха се дните в него и без глъч пустеят.
Само мама там на прага пред къщата сама
вперила е поглед, а устните от мъката немеят.

Тук вече не пуши и коминът. И той замлъкна.
Под стряхата на дома ми се гушат само птици.
Там улукът тъжен е, вече дъжд по него не вали,
монотонно шепне само някакви небивалици.

В малката градинка днес се шири там трева
и черешата разлистена сред нея ялово притихва.
Сянката под клоните й тъжни приказки реди -
спомени за близки,отишли си от мене в минало.

До портичката малка често татко със надежда
очакваше да се завърна, наскитала се вече.
И улицата пред дома ми – в сиво ме поглежда.
След сън поклаща уморено уличните лампи.

Поседнах на пейката пред родната си къща…
Колко често бивах тук с мойте мама… тате…
И сладки думи си редяхме тримата до полунощ,
а сега спомени и горест парят адски и душата ми.

Коленича в безмълвие пред родната си къща.
Как искам често и наяве тук да се завръщам…
Но никой тука отдавна никого така не чака…
Споменът ме пари. Очите със сълзи… преглъщам.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.