Надежди

Навярно вятър още моите коси ще роши
в утрин тиха, щом пак росата се усмихне.
И в бистри росени сълзи да нагази утрото
в тревата, с босите нозе утринно изпъстрени.

Не помня вече кога боса тичах из праха
на улицата, пред къщата на мама… тате.
Но знам, че исках слънцето да хвана за
ръка,та да ми е светло от вечерта до утре.

Помня, че обичах сините въздишки на морето
и пясъка сребрист, целунал стъпките ми млади.
Навярно онзи вятър щур още помни моите очи
и светулките във тях по нощни булеварди.

Прокапва… сълза навярно от дъжда сама е
и плъзга се по клони на дървета и капчуци.
Целува моето лице и сълзи в косите ми
като звезди- надежди за моите деца и внуци

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.