Зимна смълчаност

Бяла зима е разстлала
бели черги по земята.
И прегръща тя навред
де какво й се изпречи,
а в прегръдка е приспала
всичко там под пелената.
Дърветата са кротнали,
разголени от скръб,
че тяхната премяна няма
още дълго да е тук,
забравена за дълго тя е
и сменена от зимната й дрешка.
Всичко шепне с таен глас,
защото птиците не пеят вече.
Прегракна даже и реката
от студа под леда там речен.
Шуми, шуми снегът така
под стъпките незнайни
и самотнио ледни в мрака.
Аз не знам до къде и до кога
ще търся топлина сама
сред тази зима дълговечна.
Брули вятърът студен
и пронизва даже и мъглите.
По миглите ми скрежът се поти,
а дъхът ми да се смрази обречен е.
Взирам се сред тази необятност,
побеляла даже с хоризонта.
И небето зимен сън заспива,
прибрало е на топло май
звездите и луната.
Зимата преде къдели
и не иска и да знае никак
кой къде се е прибрал
и дали все още има знак
за себе си – да оцелее.

художник – Ulrich de Balbian

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.