Реч на Лиао Йиву

Тази година един надарен, но послушен на правителството си китаец спечели нобеловата наградата за литература. А един друг китаец – Лиао Йиву – беше награден с наградата за мир на немската книгоиздателска и разпространителна индустрия. За разлика от сънародника си той е искрен и не спестява критика към комунистическия режим на страната си. Затова и живее далеч от родината си. Ето превод със съкращения на речта му при получаване на наградата.

Едно време едно малко, деветгодишно, момче се промъква от любопитство зад гърба на родителите си и излиза на улицата. Това е вечерта на 3-ти срещу 4-ти юни 1989. А на улицата бушуват битки. Детето е разстреляно фронтално. Момчето е най-младата жертва на клането на Тиананмен, известния площат в Пекин.

Това е и началото на най-големия протест в Китай срещу комунистическия режим. В него се включват хилидя разочаровани от този акт на силите на реда. Хора, които никога не са имали намерение да излязат на улицата. Някои, от които следват в списъка на 202 жертви на клането. Това момче, което винаги ще остане деветгодишно, не трябва да бъде забравено. Затова и Ви разказвам за тази новина за смърт цели 23 години по-късно.

Но тази вечер ще говорим за една друга смърт – за смъртта на Китайската империя. Една империя, която убива малки деца, трябва да се разпадне. Това отговаря на китайските традиции. Преди 2500 години нашият голям философ Лаодзъ говори за две същества, които са слаби, но непобедими – едно новородено дете и водата. Новороденото е символ на разпространението на хората, а водата – на разпространението на природата. Да пазим едно дете – това означава да пазим първоенергията Ки на човечеството. В практиките на китайското лечебно изкуство Кидонг се говори първо за пречистването на мислите, а после за събиране на енергията на живота Ки в ниските чакри, за да можем да се завърнем в първоначалното състояние на ембриона в майчината утроба, да бъдем изначално чисти.

Лаодзъ отива по-далеч и описва нуждата на човечеството от родина, връщането към родната земя, която е толкова важна за един възрастен човек, колкото майчината гърда за новороденото. И за да се задоволи тази основна необходимост на хората, не ни е нужна голяма империя. Дори напротив – необходимо е разделението на една страна на малки единици. Утопията за Лаодзъ е малката държава с малко жители. Колкото по-малка е една държава, то толкова по-лесно се управлява тя. Когато в една малка държава се появи гост от далечна чужда страна, новината се разпространява много бързо и възцарява атмосфера на гостоприемство. Божествените прародители на Китай – Яо и Шун – живеят между народа и се отдават както на политиката, така и на земеделието. Именно за това те биват уважавани от всички големи мислители на Китай. Китайската имперска диктатура, която виждаме сега, е несвойствена за една страна, която през по-голямата част от историята си е била една съвкупност от много малки държавички. Да, войните между тях никога не са преставали, но всички историци са единни в мнението си, че това са били времена на невиждам разтеж и цъфтеж, както културен и икономически, така и политически. Никога друг път в Китай не е имало такава свобода. Това е така наречения период на „Съперничеството на стоте училища“.

А днес? Комунистическата партия обръща цялото културно и Духовно наследство с главата надолу. Строи по целия свят институти на Конфуций … нима не са чели класиците? Нима незнаят, че Конфуций не е китаец, а жител на малката страна Лу? Истинската родина на поета Ку Юан пък не е с кръв създадената голяма китайска империя, а е Хунан. В името на създаването на китайската империя е пролята много кръв. Ненадминат по жестокоста си е първият „обединител“ Кин Шихуанг, който води цял живот войни във всички посоки и присъединява околните държави. Населението на тези държави намалява през този период с две трети. Името му се свързва и с две големи престъпления – издигането на китайската стена, която има за страмеж да изолира като в затвор китайците; и изгарянето на книгите на 460-те мъдреци, които живи погребва. Унищожава и много други стари книги. То има за стремеж отделянето на народа от традициите. Две хиляди години по-късно новия деспот Мао Дзе Дунг до възхвалява: „Докато Кин Шихуанг погребва едва 460 мъдреци, то ние се справихме с десетки хиляди контрареволюционери“. По отношение унищожението на традициите комунистите също не остават по-назад. Поне два милиона интелектуалци от селските региони биват избити.

В основата на комунистическата държава седи унищожението на хора. По време на големия глад от 1959 до 1962 от глад умират над 40 милиона. По време на културната революция измират още поне толкова.

През юни 1989 комунистическата партия се чувства в опасност и пуска по улиците на Пекин над 200 000 войници. След тези събития написах стихотворението си „Кръвопролитие“ и бях вкаран в затвора, а по-късно и принуден на избягам от Китай. Веднъж се срещнах с един стар писател, който също е бил заради едно свое стихотворение в затвора през 1957, по времето на Мао. Той каза, че раните, които оставя едно такова преживяване никога не заздравяват. Ние вече не сме поети, ние сме свидетели на историята. Той цитира една история от Жуангдзис, също наш съвременник:

Едно време държавата Йиа била заобиколена от враг. Скоро столицата била завзета и единственото, което оставало на жителите било бягството. Сред бягащите бил и един монах, който носел огромен нефрит на гърдите си. Чуват рева на бебе. бягащата тълпа ужасена продължава, без да спира, знаейки че и собствения и живот е застрашен. Монахът се спира и взема бебето, но не може да го носи заедно с тежкия скъпоценен камък и веднага изхвърля нефрита. Хората така и не разбират решението му:
- Kак можеш да се откажеш от богатството си и да приемеж трудностите да гледаш едно зарязано бебе?
- Това е желанието на небесата“, бил отговорът на монаха.

Какво е желанието на небесата? Това означава да се запази истината за бъдещите поколения. Възход и падение, разделение и обединение могат да влезнат в историята, но волята на небесата надживява всичко. Истината надживява всичко. Не само Мао и Шихуанг, но и планините и водите. Аз също продължават традицията на незабравянето. Аз споделям с хората писанията си за кръвопролитията на китайски, английски и немски. Но също и мнението си за разпадането на китайската империя. Не знам още колко време ще трае, докато мога да се завърна в страната на дедите си. Затова искам още сега, пред тук събрания елит на цяла Германия, да дам моя принос за незабравянето. Най-вече в името на Майстор Сима Киан, който по времето на династията Хан запазва истината и бива скопен. Неговото тяло не може повече да се размножава, но Душата му оцелява въпреки всичко.

В цялата история може да се забележе една много тясна връзка между децата и истината. Дните на всяка една династия, която избива децата и жертва истината, са преброени. Един Китай, в който колкото повече процъфтява икономиката, толкова повече биват унижавани и унищожавани хората. Отварянето на китайския пазар не може да е единствено решение в една страна, в която собствените й хора се чувстват чужди. Всички тези, които работят заедно с китайското правителство помагат за мизерията на хората. Тиранията продължава и след кръвопролитията на Тиананмен срещу най-различни групи – кидонг, фалун гонг, демократичната лига, селяни без земя, безработни, адвокати, църкви, дисиденти, пострадалите от земетресението в Сичуан, подписалите Харта 08, привъзжениците на жасминовата революция, тибетците, уйгурите и монголците – случаите зачестяват. По време на първото убийство ръцете може и да треперят, но с всяко следващо нараства не само вината, но и замаха на меча. А с всяко убийство нарастват печалбите на икономиката. Човек може да каже: „Без кръвопролитията на Тиананмен нямаше да има и политика на реформите, които ни учат да обичаме парите вместо държавата си.“

Ръководителите триумфират, защото цялата страна се е превърнала в техни роби. Чуждестранните спекуланти са добре дошли да правят каквото си искат, стига да не говорят за човешки права. Във Вашите страни може да има закони и обществено мнение, но при нас сте и Вие в тинята. Идвайте и замърсявайте реките ни, въздуха ни, тровете храната ни и водата ни. Идвайте и използвайте нашите евтини работници и ги принуждавайте да работят ден и нощ на поточната линия. И колкото повече унищожавата здравето на народа ни, толкова повече ще печелите. В това най-голямо сметище на света са и най-добрите възможности за печалба. Под похлупака на свободната търговия западните корпорации и ръководството на китайската комунистическа партия печелят заедно и правят мръсотия. За съжаление тази система, в която само печалбата е от значение, се засилва навсякъде по света. Който разполага в Китай с връзки и пари, просто се премества да живее извън експлоатираната и мръсна родина и се наслаждава на свобода, равенство и братство. Дори е вероятно и да се покръсти, за да може да моли за прощаване на греховете на Иисус Христос, който по друго време беше разпънат от други диктатори на кръста.

Все повече китайци обаче ще остановят, че и в „демократичния“ запад няма нито справедливост, нито равенство, а че и там хищни функционери и лешояди дебнат за плячка и се придържат към максимата, че за победителя е всичката плячка. Ценностната система на китайската империя отдавна се е сринала и се крепи единствено на жаждата за повече пари. В нейната мрежа се оплита и целия глобализиран свят.

Наскоро починалият Вацлав Хавел говори за „силата на безсилните“. На безсилните в Китай не им е останало през вековете нищо друго освен да предават от уста на уста истината. И това е напълно в китайската традиция. Построената с робски труд и смърт китайска стена може да продължава да бъде обичана туристическа атракция, но тя вече отдавна се е сринала под сълзите на една млада жена – „младата Менг Йианф плаче на голямата стена“ е една и до ден днешен запазена дума от времето на Кин Шихуанг.

На 21.06.2003 една смъртна новина достига до хората – в областта Йинтанг в град Ченгдъ умира три годишната Ли Сию. Майка й е била арестувана за седемнадесет дена и никой не се е погрижил за детето … На 13.10.2011 две годишната Ванг Юе от град Фушан, провинция Гуангдонг бива блъсната от кола и остава да лежи на платното. Детето е още живо, но още два камиона минават през него, въпреки че го виждат. Това се вижда на видеота, заснети от джиесемите на миновачи. За седем минути минават осемнадесет души и никой не помага на детето. Чак тогава една стара събирачка на боклук го вижда и го занася в болницата, където то умира. Кръвта се съсирва бързо, а сърцето вкаменява. Но в случая на деветгодишното момче, убито на Тиананмен, кръвта още дълго бушува в сърцата на китайците. Но, нима така изглежда морала на съвременния китаец с промит мозък от комунистическата партия?

В Китай хората са свикнали да казват от коя провинция са – от Шаанкси, от Гуангдонг, от Пекин. А китайците в чужбина казват, че са от Сащ, Германия, Тибет или Румъния. И ако някой от Тайван ми каже, че ние китайците сме такива властолюбци, то ще му кажа, че този Китай няма нищо общо с моя Сичуан. До скоро Тибет, Уйгурия, Вътрешна Монголия или Тайван са били за китайците чужбина. Защо днес тибетците трябва да се самозапалват публично? Не може ли Тибет да е просто една свободна страна, която граничи с Сичуан и Юнан, вместо да бъде подтискана от една чужда и далечна власт в Пекин? Тогава никой от този жизнерадостен народ няма и да си помисли да си причини такова зло. Тази човекоунищожаваща империя с кървави ръце, причинила толкова страдания по света, това огромно сметище, трябва да се разпадне. За не умират още невинни деца, то трябва да се разпадне. За да не губят повече невинни майки децата си, то трябва да се разпадне. За да няма повече бездомни и безпомощни хора, работещи като роби за целия свят, то трябва да се разпадне. За да можем най-после да се върнем в страната на дедите си и да строим бъдещето на земята, то трябва да се разпадне. Тази империя трябва да се разпадне – за мира и за спокойствието на душата на цялото човечество!

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.