Не ме изричай никак

Не ме наричай… никак…
Замълчи и нека в тишината
от прозрачност поболяла
да остави мислите нечути
своя изход да намерят.
Търсят път навярно
и сега се губят в мрака
като с опърлени криле.
Бунтуват се и не знаят где са,
объркани и те в свят неземен.
И в нощите си глухи тъй сами
от мъкост тъжно стенат,
оставени в съня си
себе си сами да пренамерят.
Понякога провисват
в празното пространство
като паяжинни нишки
от коприна изтъкани.
И така преплетени една о друга,
разплитане за тях, оказва се,
че изобщо и…никога да няма.
Затова не ме наричай никак…
Изчакай поне малко –
нека днес път към себе си
най- после преоткрия.
Да се укроти сърцето ми
след дълго сляпо лутане
и по своя път само
от никъде за някъде да свие.
От мен… до теб да е…
Но не ме изричай никак…
когато аз при тебе дойда,
тогава намери ми име.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.