Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

За мен е огромна чест да приема тази награда от името на „Демокрация сега!“ и на цялата общност от незвисими медии в САЩ и по света – без значение дали става въпрос за някое малко училищно или университетско радио, за обществени радио или телевизиони станции, за сателитна телевизия или за независими канали, които тук в Стокхолм излъчват всяка сутрин от осем часа.

„Демокрация сега!” стартира преди близо 13 години. Това е ежедневна, местна, световна, незаивисима, международна, разследваща журналистика. Бих искала да поздравя своите колеги от „Демокрация сега!”, който ме гледат, благодарение на излъчването наживо на страницата на Шведския парламент и на democracynow.org. Всички слушатели и зрители в страната и по света, които подкрепят независимите медии са част от семейството на „Демокрация сега!” и бих искала да им благодаря за това, че заедно с мен отдават заслуженото и на останалите носители на Наградата за цялостен житейски принос. За мен е истинаска чест да бъда днес тук сред тях! Аз седя редом с журналисти от цял свят, които дълбоко вярват, че мисията на един журналист е да отиде там, където цари пълно мълчание и да даде глас на тези, които са били забравени, отхвърлени и потиснати от силните за деня. Това е най-добрата причина, която знам, за нас, журналистите, да грабнем химикалите, микрофоните и камерите си. Медиите могат и трябва да бъдат една от основните сили зад изграждането и поддържането на мира. 

Когато представят интервюта на младежи от Палестина, баби от Израел, лели от Ирак, чичовци от Афганистан, деца от Сомалия или Южен Бронкс, медиите всъщност изграждат мостове между общностите, защото хората си казват „това звучи като моето дете, звучи като моята баба, като моята леля или чиво, звучи като моето семейство; и дори и да не съм съгласен с казаното, думите сякаш идват от някой, когото искам да защитя; някой, който има правото да живее”. Медиите могат да изградят мост между общности, а не да защитават бомбардирането на мостове. 

Идвам от общност на независими медии, от Радио Пасифика – заедно ние основахме „Демокрация сега!”. Пасифика съществува вече над 60 години и е основана от Люис Хил, активно обявяващ се против Втората световна война. Когато бива освободен от затвора, където е бил хвърлен заради съпротивата си срещу войната, той си казва, че е необходима медия, която се ръководи от журналисти и творци, а не от големи корпорации, които се облагодетелстват от войната. Така се ражда Пасифика, а първата станция KPFA излъчва в Бъркли, Калифорния през 1949г. Постепенно се разширява до пет станции в Лос Анжелис, Ню Йорк, Вашингтон, Хюстън, Тексас. Станцията в Хюстън, наречена KPFT, започва излъчвания през 1970г. и почти веднага е взривена от Ку Клукс Клан. Те поставят динамит в основата на излъчващата антена. Защото са осъзнали силата й! Разбрали са, че тя може да даде глас на хора, като Пол Робинсън – великият певец, актьор, учен и активист, водач на афро-американците. Той е бил вкаран в „черните списъци”, всъщност аз бих ги нарекла „белите списъци” и изявите му на почти всяко публично място са били забранени. Но не и в Пасифика. Там той е можел да бъде чут. Можела е да бъде чута и дискусията между великия писател Джеймс Болдуин и Малкълм Х за ефективността на ненасилственото неподчинение. Да, Кланът е разбирал колко е опасна Пасифика, защото тя е позволявала на хората да говорят от свое име. А когато чуеш някой да описва личния си опит, това разбива фанатизма и стереотипите, които подхранват омразата и групи, като ККК. Не мога да си спомня името му, но един от водачите на ККК е казал, че взривяването на този предавател е едно от нещата, с които се гордее най-много. Когато KPFT поднови излъчванията си, а това бе трудно, защото те бяха малка станция без рекламодатели, ККК ги взривиха пак и така всъщност оставиха отпечатък в съзнанието на жителите на Тексас. Когато станцията се изправи отново на крака и възстанови излъчващата антена, тя отново бе взривена.

Но независимите медии не могат да бъдат унищожени! Не може да бъде убито желанието на хора с различни политически възгледи да бъдат чути! Не може да бъде отнето правото на публиката да знае! Наша е отговорността да дадем на хората информация, която ще им позволи да вземат най-важните решения; решения за войната и мира, за живота и смъртта. Кое решение може да е по-важно от това една страна да обяви война? Всеки трябва да участва в това решение! Всеки трябва да бъде изслушан! Виждам медиите, като една огромна маса, обикаляща цялото земно кълбо и всички можем да седнем на нея, да разговаряме и да обсъждаме тези важни въпроси. Всичко по-малко от това би било само лоша услуга към всички мъже и жени войници, които изпращаме на бойното поле, защото във военните бази вече е твърде късно за дискусии. Те разчитат на нас, на гражданското общество да реши дали ще им се нагала да убиват или да паднат в битка. Ако медиите не изпълняват тези свои задължения, това само би навредило на демократичното общество!

Наградата за Цялостен житейски принос за първи път се връчва на журналисти и не мога да не се сетя за журналистите в Ирак и опасността, на която са изложени при изготвяне на докладите си. Международната общност от смели търсачи на истината включва хора, като Хосе Коузо, испанският журналист, предаващ за Телесинко и Тарас Протсуик, украински журналист, работещ за Ройтерс. На 8.04.2003г., няколко седмици след нападението над Ирак, те се намират на терасата на своя хотел, Хотел Палестина, заедно с още стотици журналисти, които не се движат с предните линии на войската. Това не са журналистите, които се качват в танковете и самолетите и питат пилота „какво се случва, какво е усещането, когато натиснеш този бутон?”. Това са журналистите, които ни представят гледната точка на набелязаните цели. Те не са внедрени в армията, а в иракското общество; показват ни какъв е животът в него, какви са болниците, какво е чувството да бъдеш набелязана цел и жертва. Тарас и Хосе си стоели там, на балкона, със своите фотоапарати, когато американски танк открива огън по Хотел Палестина и убива двамата смели журналисти. Едва няколко часа по-рано Тария Айуб, млад репортер, предаващ за Ал Джазира и току що преминал границата с Йордания, се бил качил на покрива на офиса само за да настрои ъгъла на камерата. Американската армия напада централата на телевизията и Айуб е убит. Омразата поражда омраза. САЩ казва, че се бори срещу тероризма. Но кой е истинският терорист тук? Мейзен Дана, един от най-добрите оператори на Ройтерс, се намирал извън Абу Гариб, вече е говорил с войниците, но когато взема камерата си, е застрелян от американските военни. Заснема собствената си смърт. Един от войниците казва „убихме оператора”. Изключително важно е журналистите, които са ушите и очите на света в тези конфликтни зони, да бъдат защитени. Защото те защитават всички останали, като записват и предават информация за войната.

В началото на инвазията президентът Буш издаде заповед, с която забранява заснемането с камера или фотоапарат на покритите с американското знаме ковчези на загиналите по време на войната при разтоварването им от самолетите. Защо? Защото осъзнава силата на образите! Мисля си за Надя МакКафри. Когато синът й, Патрик, е извикан във войската, той с часове разговаря с нея. Не смята, че е правилно да отговарят на атаките от 11.09 с война. Майка му го окуражава да не отива, но той чувства, че така би предал приятелите си и заминава за Ирак, където е убит. Когато тялото му е изпратено обратно и пристига на Международното летище Сакраменто в Калифорния, майка му, Надя МакКафри кани фотографи, оператори и журналисти да заснемат свалянето на ковчега на сина й от самолета. Тя окуражава фотографите да правят снимки, операторите да заснемат видео, журналистите – да си водят бележки. Тя казва „синът ми не замина за Ирак в пълно медийно затъмнение, не искам да се върне удома в такова”. Наша е отговорността да отидем там, където цари тишина. Да запишем тези думи и образи.

Следва продължение…

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.