Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Част 1

Което ни връща отново към 11.09.2001г. Малко преди девет часа сутринта първият самолет удря първата кула на Световния търговски център в Ню Йорк. Ние излъчваме предаванията си от стогодишна пожарна централа, знакова за града сграда. Тъкмо се подготвяхме да влезем в ефир, само на наколко пресечки от Кота Нула (ние бяхме най-близко разположения телевизионен екип) и не знаехме какво се случва. Тогава бяхме още съвсем малки, заемахме гаража и тавана на пожарната централа. Започнахме излъчването си. Беше от девет часа, а сега предаваме всяка сутрин в осем. В девет часа и три минути се удари вторият самолет. Все още не знаехме какво се случва. Но предаването ни онзи ден бе специално – разказвахме за връзката между терора и 11.09.

11.09.1973г. в Чили Салвадор Алиенде умира, а силите на Пиночет завземат властта. За съжаление САЩ подкрепя Пиночет, Никсън подкрепя Пиночет, Кисинджър подкрепя Пиночет, ITT подкрепя Пиночет. Той се качва на власт и така започва 17-годишното убийствено управление, довело до смъртта на хиляди чилийци. 11.09.2001 не е първият случай, в който тази дата става символ на терор.

11.09.1990г. в Гватемала Мирна Мак, гватемалски антрополог, е убита от държавните служби за сигурност. За съжаление САЩ подкрепя силите за сигурност на Гватемала. Сестрата на Мирна, Хелен, е една от носителките на Наградата за цялостен житейски принос. 

11.09.1977г. в Южна Африка Стийв Бико, основател на движение на чернокожите, е пребит до смърт в един микробус от войници на Апартейда. За съжаление САЩ подкрепя Апартейда. Бико умира в ранните часове на 12.09.1977г.

11.09.1971г. в затвора Атика в Ню Йорк затворници се вдиигат на бунт срещу условията за живот в килиите. Два дни по-късно, на 13.09, губернаторът на Ню Йорк, Нелсън Рокфелер вика на помощ щатската войска; те откриват огън и убиват или раняват тежко десетки мъже, както затворници, така и пазачи.

11.09.2001г. не е първият случай, в който терорът стъпва на американска почва. Попитайте всеки афро-американец за робството, попитайте всеки коренен жител за случилото се в страната. Но 11.09.2001г. бе ужасяващ момент в историята. 3000 души убити за миг. Никога няма да знаем точно колко души загинаха на тази дата, защото тези, чиито живот е бил невидим, остават невидими и в смъртта си – това са многобройните имигранти, работещи в Световния търговски център. Трябва да знаем техните имена, трябва да знаем техните истории, защото това прави живота им достоен.

Това ми напомня за Кевин, 9-годишно момче, иранец, роден в Канада. Случи се наскоро, тази година. Родителите му потърсили политическо убежище в Канада, но такова им било отказано и те били върнати в Иран, където били хвърлени в затвора. Някак успели да се измъкнат от там и се качили отново на самолет за Канада, за да се опитат пак да влязат в страната. Но самолетът им кацнал в Пуерто Рико, защото един от пътниците получил сърдечен удар. Тъй като семейството нямало съответните документи, за да влезе в САЩ, то било изпратено в затвор за емигранти. Най-накрая успяхме да се обадим в затвора и да се свържем с това малко момче. Попитахме Кевин „Как се чувстваш сега?” Той сподели, че в затвора спял с глава, облегната на тоалетната чиния. Каза „Просто искам да ходя на училище, искам да съм свободен.” Тези негови думи стояха на страницата ни democracynow.org, но американските медии почти не отразиха случилото се. Знаете ли, живеем в глобализиран свят, но сме толкова изолирани, когато става въпрос до получаването на информация. В САЩ има стотици телевизионни канали, но единственото, което има значение, е кой ги притежава. Има само няколко медийни магната. Трябва да се противопоставим на консолидирането на медиите в САЩ и по целия свят и да гарантираме, че интернет ще остане отворен и свободен. Ние поставихме думите на Кевин в интернет и канадските медии ги подеха в телевизията, в радиото, в пресата. И накрая семейството му бе освободено от затвора и прието на канадска земя. В това се състои силата на медиите – те позволяват на хората да говорят от свое име. Това е освобождаващо!

Но да се върнем към 11.09 и последствията от него. Докато излъчвахме предаването си онзи ден, можехме да видим какво се случва. Военната машина бързо набираше скорост. Решихме да не спираме излъчването си. Това, което се представяше пред останалия свят бе много опасно. То не бе желание за отмъщение, не и в Ню Йорк! Хиляди хора се събираха из парковете, със запалени свещи, плачейки, търсейки близките си. Мисля, че един плакат на група, наречена „Творци срещу войната”, най-добре описва случилото се. На него пишеше „Скръбта ни не е призив за война” и беше разлепен из цял Ню Йорк. Навсякъде бе пълно със снимки. Снимки на изгубени близки. Край входовете на болниците и по пейките в парковете бе пълно с цветни фотографски принтери. На 11.09 Ню Йорк приличаше на един огромен плакат от снимки. Снимка на жена, държаща детето си и под нея надпис „ако сте виждали съпругата ми, последно видяна в Кула 1, обадете се”. Или снимка на млад мъж с надпис „ако сте виждали сина ми, последно видян в Кула 2, моля обадете се на баща му” и оставен телефонен номер. И си мислех колко много приличаха тези снимки на плакатите, носени от майките по време на ежеседмичния им поход на Плаза де Майо в Аржентина. Те също търсеха изчезналите си близки и повтаряха „Виждали ли сте внука ми?”, „Виждали ли сте внучката ми?”

11.09 ни обедини с хората по света и заедно ние се обявихме срещу насилието. Но не това бе усещането, което създаваха медиите. Те изолираха САЩ от останалия свят и даваха глас само на малка групичка хора, които настояваха за война. Не и на хора, като Рита Лазар. Рита бе загубила своя брат Айб Зелмановиц, който се намирал на 27-мия етаж на Световния търговски център. Той работел редом с най-добрия си приятел, Ед, който страдал от параплегия*. Двамата били служители на Blue Cross Blue Shield, частна здравна компания. На 11.09 братът на Айб му крещял по телефона да слиза от кулата, че може да оцелее, ако тръгне веднага. Но Ейб отговорил, че след като пристигне екип да помогне на Ед и двамата ще слязат заедно. Кулата обаче се срутила и той загинал, както и много други. Няколко дни по-късно, когато президентът Буш направи обръщение към нацията във Вашингтон, той разказа историята на Ейб Зелмановиц и го нарече национален герой. Но Рита, сестра му, каза „не”. Тя написа писмо до Ню Йорк Таймс, което дори бе публикувано. В него тя казваше, че макар да е познала най-голямата болка в живота си, страданието й само ще нарастне, ако знае, че някоя жена в Афганистан скоро ще загуби брат си. „Не и в мое име! Не и в името на брат ми!”, казва Рита.  

Сещам се и за Филис и Орландо Родригез, загубили сина си Грегъри Родригез, който се намирал над 100-тния етаж на Световния търговски център. Той работел за Кантор Фицжералд, които в онзи ден изгубиха 700 от общо 1000 свои служители. Те написаха писмо, призив към президента Буш, което се разпространяваше из интернет. В него се казваше, че болката им няма да намалее, ако знаят, че майка и баща в Афганистан скоро ще загубят сина си. „Не в наше име! Не в името на сина ни!”, казваха те. Роди се общонационално движение, наречено „Не в наше име”, семействата на загиналите на 11.09 за едно мирно бъдеще. Понякога човек можеше да ги види по телевизията; разказваха своите истории; описваха близиките си, които наистина са били герои. Но когато от описание на случилото се, те започваха да дават съвети за бъдещите действия на страната, медиите ги прекъсваха и даваха думата на „експертите по тероризма”, подобни на Хенри Кисинджър и Оливър Норт. Оливър Норт – подполковник в американската армия, въвлечен в скандал с продажба на оръжия на Иран, прибиране на печалбата и нелегално финансиране на съпротивата в Никарагуа. И Хенри Кисинджър, всички знаем неговата история. Хенри Кисинджър е подкрепил идването на режима на Пиночет на власт през 1973г., подкрепил е аржентинските генерали в мръсната война, както и войните с Камбоджа и Виетнам, в които загиват милиони, включително десетки хиляди американски войници. През декември 1975г. заедно с тогавашния президент Форд, той посещава Индонезия, за да се срещне с управляващия диктатор и да даде зелена светлина на индонезийското нападение над Източен Тимор, един от най-жестоките геноциди на 20-ти век.

Много е важно медиите да изяснят истината, да разкажат историите на тези, които са отговорни за смъртта и на тези, които се борят за живот. Медиите трябва да дадат глас на тези, които според мен са мнозинство не само в Америка, но и по света. Защото тези, които се противопоставят на мъченията, тези, които се противопоставят на войната, не са крайно малцинство, не са дори и тихо мнозинство, те са заглушеното мнозинство. Заглушено от корпоративните медии. Ето защо медиите отново трябва да станат на хората.

Следва продължение…

*параплегия – нарушения в движението и усещанията в долните ркайници (бел.пр.)

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.