Митът за истинския цар и за неговата християнска империя II (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

В това писмо се заражда идеята за руския избран народ и неговият християнски цар. В църковните среди Москва се възприема като новия Йерусалим, а Русия като новия Израел. През втората половина на 16 век принц Андрей Курбски създава един нов мит и го противопоставя на този за третия Рим – идеята за свещената Рус. Това е принизената и страдаща Русия с нейната мисия; християнската земя, която се бори с враговете на истинската вяра. А истинската вяра, това са светините на руската земя – църкви, манастири, свещени места, икони, но и Духовния живот, светците и поклониците.

За тази свещена земя се борят героите от старите руски бъйлинъй. Руският цар, „бащичко цар“, трябва да се държи като добър съпруг с жена си, с нацията на свещената Рус, според вижданията на аристокрацията и народа. Но досега не е имало нито един руски цар, който да се е държал така с народа, че да бъде обявен за светец от църквата (бележка на преводача – за България знаем, че това не важи – имаме царе светци и от царете не се очаква ролята на баща на нацията. Това по-скоро се отнася за патриарха). В повечето управители живее насилието на монголите и примера на константинополските императори, които притежават абсолютната власт.

С религиозния патриотизъм се свързва и идеята за всесилието на християнския цар, който се счита за богоизбран пазител на истинската вяра. В края на 15 век преди всичко епископ Йосиф от Волоколамск радува за поставяне на властта на монарха над тази на църквата и народа. С течение на годините Русия се превръща в светска държава, в която църквата играе подчинена роля, а властта е в ръцете на княза. Потъпкването на църквата от комунистическия режим отговаря на тази традиция. Преди години руският патриарх защитава съвместната работа на църквата с режим след революцията, поради необходимост за спасението на църковните структури (бележка на преводача – В България положението е подобно по време на комунистическия режим. Държавна сигурност и патриаршията са едно. За да запази структурите си църквата продава душата си, душите ни. В следствие на това трябваше да минем през един от най-бездуховните периоди от историята си, в който сме свидетели на всякакви човешки морални изстъпления. Хубавото е, че този период преминава вече и че хората отново силно се Одухотворяват).

През вековете винаги е имало хора в Русия, които не са правили компромис с царизма, когато са били на мнение, че царя не е носител на християнската мисия на Русия. Така например, по времето на Иван Грозни селяните от централна Русия бягат в периферията на страната. Хиляди са избити по време на терора му и това разклаща картината за християнския цар. През 1570 той почти напълно унищожава населението на предишния свободен град Новгород. Не това търси руския народ. След времето на Иван Грозни много царе се представят за истински такива, за свещени пазители на културата и мисията, но не са такива. Пример за това е Деметрий, уж син на Иван Грозни.

От руснаците, в които живее картината за истинския християнски цар може да се научи много за мисията на страната. Те се съпротивляват срещу западните влияния, срещу властта на държавата над църквата, срещу бюрокрацията и военизацията, срещу влошаване на положението на селяните. В много отношения те защитават старата Русия срещу новото и срещу империалистичната политика на Петър Велики. Става дума предимно за две групи – така наречените старовярващи и казаците.

В края на 17 век в Русия се появяват много секти, които носят въодушевлението си предимно от Центална Европа и труда на Якоб Бьоме. Те са извън държавната църква, се уповават на земята и образуват общностите си по границите на руската империя. 1667 се получава и разделение вътре в самата църква. Следва преследването на милиони вярващи, които не искат да се разделят със старите вярвания и традиции. Те се противопоставят на църковната реформа на патриарх Никон. Биват наричани староверци, но самите те се наричат истиски вярващи (староправославни) или хората на истинските обичаи. Това са селяни и търговци, които в голямата си част бягат на север и на изток в Сибир. Живеят просто и са готови живи да се изгорят в малките се дървени църкви ако бъдат притиснати. В представите на староверците през 1666 в Русия започва царството на Антихриста. По-късно и Петър Велики е обявен за Антихрист и се очаква самия Иисус Христос да прекрати управлението му. За староверците третия Рим (Москва) е управление на злото. Самите староверци са изхвърлени от църквата и съответно нямат никакви граждански права в руската империя. С напускането на старата страна, те се надяват да получат гражданство в новата страна на бъдещето, царството Божие. С това се свързва и възприятието за поклонничеството към невидимия град Китеш. Китеш е картина на града на бъдещето, който изплува от дълбочината на мечтаещата руска душа. Истинския цар на Китеш е Юри Всеволодович.

Староверците живеят предимно източно от Волга. Един от центровете им е манастира Соловьетски на остров в Бяло море, далеч на север. Затворени в манастира монасите се отбраняват осем години след разделението в църквата срещу царските войски. Благодарение на старанието си и на скромността си много от староверците се замогват значително. В това отношение много приличат на калвинистите. В началото на 20 век държат 80% от руската индустрия в ръцете си. В техните кръгове живее Духът на свободната търговска република Новгород.
(Бележка на преводача – в староверците живее от една страна едно по-чисто и апостолско християнство силно повлияно от богомилите. От друга страна те не могат да бъдат наречени консервативни, а дори напротив – носители са в голяма степен на напредничавост. Съчетават в себе си корените на добрата и истинна традиция и крилете на творческото, свободно и недогматично развитие).

В южна Русия, по долното течение на Волга и на Дон се образува друго ядро на съпротивата. Там живеят свободните казаци. През вековете те охраняват границите на Русия и завзамат степта и Сибир. Те държат на своята свобода и събират във въстанията си много безправни или опозорени селяни. Известни ръководители на казашки въстания са Стенка Расин през 1670-1671 и Пугачов през 1773-1775.

Наред с многото царе, които не изпълняват Духовната мисия на Русия в очите на народа, има и един, на когото населението възлага надеждите си. Това е толерантния цар Александър I. Той обаче също не съумява да изпълни очакванията и умира през 1825. Според легендата обаче той не е умрял, а дълги години е странствал по руската земя под името на светия Фьодор Кузмич. 1836 е бил осъден на 20 камшика от един съдия и пратен в Сибир, защото бил странник и не казал името си. 1864 умира. Много руснаци смятат тази легенда за истина. Според мен с право. Данийл Андрейев, поет и писател със способности да вижда, е разбрал с Духовното си око, че Александър е бил няколко години след изчезването си служител в манастира на Свети Серафим в Саров. След смъртта си е станал, според Андрейев, Духовния ръководител на руските сили в борбата срещу нечовечността. Този поклонник, Духовен водач и лечител бил истинския цар.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата, За Обществото and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.