Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (3)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Част 1, Част 2

Не сме ли уморени вече от малкия кръг публични лица, които се появяват по всички медии, които знаят толкова малко за толкова много неща, които се опитват да ни обясняват как действа света и тези техни обяснения са толкова погрешни?

Трябва да дадем на хората платформа, от която ще могат да говорят от свое име, да разказват своите истории в тази епоха на световни войни, световни климатични промени и световна икономическа криза. Нуждаем се от хора, способни да мислят творчески, от истински експерти, от местни хора, които могат да посочат решенията на проблемите в собствената си общност и да споделят тези решения с целия свят. Точно това правят и Кришнамал, и Аша, и Моника, и още толкова много защитници на човешките права по света. Защо не чуваме техните гласове? Не само, когато спечелят голяма награда като тази, а всеки ден. Това са хората, които трява да бъдат по първите страници на вестниците и в заглавията на всяка радио и телевизионна емисия и тогава може би някой ден ще успеем и да изградим мир на земята. А вместо това имаме девет секунди за културни новини. Колко може да се каже за това време? Явно ще трябва да прескочим звуковата бариера. Медиите са най-силните институции на земята, по-силни от всяка бомба, по-силни от всяка ракета. В нашата страна, в Америка, Пентагонът контролира медиите и ние трябва да си ги върнем обратно! Защото сегашното положение не е добро за генералите, не е добро за редовите войници, не е добро и за гражданското общество.

Миналото лято срещите на демократите в Денвър и на републиканците в Сейнт Пол трябваше да бъдат истински празник на демокрацията. Екипът на „Демокрация сега!” предаваше и от двете срещи по два часа на ден, а емисията бяхме нарекли „Срещи, война, мир и председателство – от улиците до заседателните зали”. През първия ден на срещата на републиканците имаше голям протест – поход от центъра на Сейнт Пол до сградата, където беше срещата. Начело на похода стояха американски войници, войници, които са се били в Ирак или Афганистан, или и двете и които отказваха да се върнат обратно. Ние бяхме там, предадохме тяхната история, техния глас. После влязох в конгресния център, за да интервюирам делегатите на различните щати. През това време колегите ми бяха навън, на улицата и продължаваха да отразяват протеста. Тогава получих обаждане по мобилния си телефон, че Шариф Абдел Кудус и Никол Салазар, нашите продуценти, са арестувани и може би ранени. Изхвърчах от конгресния център и отидох на адреса, който ми дадоха. Беше огромен паркинг, целият обграден и контролиран от полицията. На врата ми висеше журналистически пропуск, сещате се – този, който ни дава право да интервюираме президенти и вицепрезиденти, членове на конгреса и делегати; същият, който преглеждат, когато минаваме през проверка от охраната. Казах им, че колегите ми са били арестувани, че те имат нужните журналистически пропуски и трябва да бъдат освободени и поисках да говоря с командващия. Те веднага извиха ръцете ми, сложиха ми белезници, притиснаха ме до стената на сградата, а после ме събориха на земята. Поисках да ми дадат достъп до Никол и Шариф, бях чула, че са ранени. Не можех да видя Никол, но на другия край на паркинга забелязах Шариф; ръцете бяха извити зад гърба му, а журналистическия му пропуск висеше на врата му. Най-накрая ме заведоха при него, казахме им, че сме журналисти и че трябва да ни освободят и тогава служителите на  Secret Service скъса пропуска ми. Вкараха ме в полицейски микробус и там видях Никол, която ми разказа какво се бе случило. Отразявали протестите, когато полицаите се приближили към нея. Случило се така, че заснела собствения си арест. Полицаите й извикали да легне на земята, а тя им отвърнала, че е от пресата и им показала пропуска си. Но те я съборили с лице към земята, опрели крак или коляно в гърба й, дърпали я и това разранило лицето й. Взели батериите на фотоапарата й. Шариф се опитал да им каже да се успокоят. Той държал микрофона. Притиснали го до стената, ударили го два пъти в гърдите и го повалили на земята, ръката му кървяла. Арестували го. Отведоха ни, мен – в килиите на протестиращите в гаража на полицията, а тях – в затвора. Накрая все пак ни осовбодиха още същата нощ, защото имаше големи протести – хората непрекъснато звъняха и пишеха. В YouTube се появи 49-секундно видео на моя арест, което през онези два дни бе гледано повече пъти от всеки друг клип. Силата на свободния и неограничен интернет е наистина удивителна! Бях интервюирана по другите медии и един от репортерите ме попита „как така това не се случи с мен?” Отвърнах „о, и вие ли сте били на улицата по време на протеста?”. „Не”, каза той. Нашата работа е да отразяваме всичко, което се случва в обществото. Демокрацията е сложно нещо. Без значение дали става дума за гласовете, които се чуват в конгресните центрове, в офисите на компаниите, в корпорациите, финансиращи празненствата или за гласовете на хората, излезли по улиците. Нашата работа е да бъдем на всички тези места. И когато репортери биват бити и арестувани, когато техният глас бива заглушен, това е все едно да затвориш очите и запушиш ушите на демокрацията. Когато на следващия ден се изправих пред началника на полицията в Сейнт Пол и го попитах „Какви инструкции дадохте на полицаите? Как могат журналистите да работят нормално при такива условия?”, той ми отвърна „Можете да се присъедините към журналистите, внедрени сред мобилните ни екипи.” И това, както и репортерите, внедрени сред войниците в Ирак, е причина журналистиката в днешно време да е на подобно ниско ниво. Ако спите в една стая с войниците, ако се храните с тях, ако те пазят живота ви, каква гледна точка към случващото се можете да представите?

Ние трябва да можем да отразяваме събитията! Трябва да можем да ги записваме без да бъдем арестувани и съдени! А колегите ни в Ирак и Афганистан са изложени на много по-големи опасности от това, което се случи с нас. Важно е да дадем глас на хората, които преживяват неща, за които повечето жители на моята страна, САЩ, дори не подозират.

Бих искала да завърша с няколко кратки истории. Много е важно да отразяваме различни движения. Медиите често омаловажават действията на активистите. Нека да се върнем към 1.12.1955г., Роза Паркс, една изключителна жена се качва в автобус в Монтгомъри, Алабама и сяда на една от предните седалки. Отказва да отиде най-отзад в автобуса и така всъщност отстоява правата на всички нас, не само на афро-американците, а на всеки един от нас. Защото ако един от нас е унизен, всички са унизени. Същата тази нощ нейният приятел, колега и активист, Джо Ан Робинсън, отпечатва на циклостил 35 000 листовки, които поставят началото на Автобусния бойкот в Монтгомъри, който в крайна сметка води до промяна на транспорта в града година по-късно. Няколко дни след тази случка, в момента, в който Роза Паркс е изправена пред съда, Асоциацията за развитие на Монтгомъри провежда среща и избира за свой ръководител един млад човек на име Мартин Лутър Кинг. Роза Паркс е помогнала за избирането му. Преди няколко години, когато Роза почина, медиите казаха „Роза Паркс беше просто една уморена шивачка, тя не е създавала проблеми.” И точно тук сгрешиха. Тя създаваше много проблеми на всички, които държаха на статуквото. Тя работеше заедно с президента, който създаде радикално нова трудова политика и в продължение на години те заедно стъпка по стъпка променяха остарелите расистки закони.

И за да ви покажа колко велик човек беше тя, ще се върнем още няколко месеца назад в лятото на 1955г., когато Мами Тил, една обикновена майка от Чикаго, изпраща сина си Емет Тил, 14-годишно афро-американско момче, при семейството си на юг. Той пътува към Мъни, Мисисипи, когато посреднощ бива изтръгнат от леглото от група бели мъже. След като бива измъчван и осакатен, накрая тялото му е захвърлено в река Талахачи. Това е историята на Емет Тил и тя е доста известна в Америка. Когато тялото му е извадено от реката и върнато обратно в Чикаго, майка му, подобно на Надя МакКафри, прави нещо много смело. Тя настоява ковчегът да бъде отворен. Иска целият свят да види последствията от расизма и бруталността на фанатизма. Хиляди хора се събират около ковчега, а Jet Magazine, прави снимка на отпуснатата глава на момчето и тази снимка бива отпечатана в списания из цялата страна и оставя завинаги следа в историята и съвестта на Америка. Мами Тил, майката на Емет, учи медиите на нещо много важно: Покажете снимките! Покажете образите! Представяте ли си какво би се случило ако само в продължение на една седмица виждаме снимки от войната в Ирак навсякъде около себе си, денем и нощем. Фотографии във всички вестници и списания, репортажи по всички телевизии. Само за една седмица да виждаме мъртвите бебета и деца, лежащи на земята. Умиращите войници. Жените с откъснати от бомбите крака. Само за една седмица! Американците биха казали „Не!” Целият свят би казал „Не!” През 21-ви век конфликтите не трябва да бъдат решавани чрез война.

Ще приключа като се връна към Втората световна война и общността Бяла Роза. Брат и сестра на име Ханс и Софи Шол. Ханс и Софи не били евреи, те били германци, християни. И заедно с професора си и други работници си помислили: Какво можем да направим, за да се противопоставим на нацисткия режим? И решили, че най-доброто, което могат да сторят, е да разпространят информация за извършваните от него престъпления. Затова публикували поредица от брошури и по всякакъв възможен начин ги разпространявали из Германия. Ханс и Софи били заловени, изправени пред съда, намерени за виновни и екзекутирани. Но тяхната философия, техният пример, думите, изписани на техните брошури „Ние няма да мълчим!” трябва да се превърнат в хипократовата клетва на всеки журналист и всяка медия.

Ние няма да мълчим!

Демокрация сега!

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.