Изграждане на дизайн, основан на потоците III (Дзен и изкуството на синьото)

Дзен и изкуството на синьото е книга от Проф. Гюнтер Паули.

Следващият поток, който се нуждае от сериозно преразглеждане, е водата. Как използваме водата в една сграда? Макар да си мислим, че основната цел на водата е да бъде годна за пиене, изглежда истинската причина да имаме питейна вода в тръбите, е, за да можем да я „развалим”. Без съмнение в жилища, училища и офис сгради най-много вода се използва в тоалетните. Изглежда, че докато блокираме потоците въздух и светлина в същото време прекаляваме с употребата на водния поток. Защо?

На човешкото тяло са му били нужни милиони години, за да развие храносмилателна и отделителна система, благодарение на които в края на един дълъг и крехък процес, отделяме твърдите отпадъци през един канал, а течните – през друг. И първото нещо, което правим с тези отпадъци е… да ги смесим с питейна вода! Ако за набавянето на хранителни вещества е необходимо смесването на твърди и течни отпадъци, тогава защо ни е тази сложна система от бъбреци, черен дроб и черва? А ако питейната вода е уникално общо благо, до което всички хора по света би трябвало да имат достъп, тогава защо я смесваме с неща, които изобщо нямаме намерение да ядем или пием? Изглежда (отново) не виждаме взаимовръзките.

Водата е най-ценното нещо на Земята. Водата в океаните и водните пари във въздуха придават на планетата ни този красив син цвят. Питейната вода е скъпа и не всички имат достъп до нея. Тогава защо да я унищожаваме, като я смесваме с екскременти и урина? Урината е една прекрасна течност. Тя е изключително богата на калий – един от основните елементи, които карат сърцето ни да бие. Тялото ни обаче не може да задържа калий, защото той е вид токсин в кръвния поток и излишните количества бързо се отделят. Урината не трябва да бъде изхвърляна, а да се вкарва обратно в кръговрата на хранителните вещества. Забравили ли сме вече, че римските императори са имали изключителната привилегия да събират урината на гражданите на империята? Днес урината и екскрементите биват отнесени от канализацията и за нас те просто изчезват. Всички, обаче, знаем много добре, че реално се озовават в септични ями и – ако имаме късмет – от там се насочват през канализацията към водопречиствателни станции, където с цената на високи разходи на средства и енергия органичната материя се обработва с химикали и бактерии.

Екскрементите са нещо различно. Все пак има си причина да са отделени от урината. Комбинацията от фекалии и урина води до силна неприятна миризма. Ако обаче отделим екскрементите от урината, както прави тялото ни, и осигурим постоянен въздушен поток, който бързо да изсуши фекалиите, миризма изобщо няма. Подобна е функцията на сухата сепарираща тоалетна, разработена и ползвана в продължение на много години, но усъвършенствана едва наскоро от д-р Матс Волгаст, шведски учен от университета Упсала.

Ако намалим водния поток, като премахнем необходимостта от употреба на вода за пренос на екскременти и урина до водопречиствателните станции, в които процъфтяват вируси, Е-коли и салмонела, ще елиминираме и риска, свързан с тези потенциални болестоносители. Един болен човек може да отдели до 100 милиарда вируса на ден. Ние разбира се сме наясно с това и изливаме в пречиствателните станции купища силни химикали, за да предотвратим риска от потенциални бактериални инфекции. Дори и препаратите да обещават 99.99% ефективност, това означава, че цели 10 000 вируса оцеляват на химическата атака, а само един от тях е достатъчен, за да зарази човек. Бактерицидните премахват риска от заболявания, но пък правят водата напълно негодна за употреба. Няма смисъл да се мъчим да се борим със здравните рискове от смесването на урина и екскременти, като прибавяме към тях химикали, нека вместо това просто не ги смесваме!

Свикнали сме да мислим за водата като за течност, която тече през тръбите от място, където е в излишък, до там, където ни е нужна. Градовете разполагат с голяма мрежа от тръбопроводи за разпределение на водата. Представете си хилядите километри тръби, които носят вода от река Колорадо до Лос Анжелис. Представете си огромните инвестиции за изграждане на септични ями в горната част на Ню Йорк с цел съхраняване на вододайната му зона. А сега си представете какво се случва с всичката дъждовна вода. Тя просто се оставя да се оттече по канализацията! Как е възможно това? На жителите на щата Колорадо дори бе забранено да улавят и използват дъждовната вода. А как тогава може да е разрешено, особено във времена, в които водата става все по-скъпа, тя просто да се оставя да се оттече в канализацията, за да може някъде някой ден евентуално да се използва за генериране на електричество, напояване на земеделски земи или само за да си пуснем казанчето в тоалетната?
Време е да започнем да мислим за водата като за най-ценния си ресурс. Ако не пием поне по литър вода на ден, просто няма да оцелеем. Защо тогава се отнасяме с водата по този начин? Просто защото не виждаме потоците. Дъждовете са най-естественият начин за улавяне на вода. Всяка сграда и всяка улица разполагат с обширни площи за улавянето на дъждовната вода и за пренасочването й там, където има нужда от нея в момента, без необходимост от помпи и пречистване. Гравитацията ще свърши сама цялата работа. Сгради, разположени в центъра на града, които сами си осигуряват водата, от която се нуждаят, може да ви се струват като научна фантастика. Но запитайте се къде се намира най-голямото количество неизползвана вода. Във въздуха.

Дъждът пада на покрива на сградата и на паркинга и няма причина да го оставяме да се оттече. Но влажността във въздуха често остава незабелязана. За целта трябва да се поучим от един бръмбар, живеещ в намибската пустиня и от велвичията, растението, което подобно на бръмбара знае как да кондензира водата във въздуха. Обръщали ли сте внимание на климатика си? От него през цялото време тече вода. Питали ли сте се колко вода „тече” във въздуха? Забелязвали ли сте охлаждащите кули на високите офис сгради? По тях също кондензира вода. Ако въздухът, който се отделя от горните етажи на сградата, се прекарва през повърхност с ниска точка на оросяване, ще получим нещо като река и стотици кубични метри вода ще се стичат всеки ден от покрива… към мазето. Интересно е, че когато изучаваме въздушните потоци край охлаждащите кули, забелязваме потоци вода отгоре надолу. Това означава намаляване на енергийното потребление, както и на нуждата от вода, защото тя вече не трябва да бъде изпомпвана нагоре. Реалност ли е това или просто мечта?

Комбинацията от въздушни и водни потоци предлага широк набор от възможности, които могат да бъдат превърнати в реалност само ако разберем връзката между желаните резултати и физичните и химичните закони, които така лесно заучаваме в училище, но така рядко прилагаме на практика. Нека да разгледаме хидрофобните и хидрофилните повърхности. Думичките не само са трудни за запомняне, но и значението им рядко се демонстрира нагледно в училище. Охлаждащи кули и въздух с висока влажност, преминаващ над редуващи се повърхности, които „мразят: и „обичат” вода – от това се нуждаем, за да накараме водата от въздуха да се превърне в капки, които да паднат надолу и да напълнят резервоарите на покрива. При това без никакви помпи. Този метод може и да не действа в еднофамилна къща, но ни дава идея как да избягаме от ефекта на тропическия остров, който често се получава в градовете.

Подобни творби


This entry was posted in За Природата and tagged , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.