21 добродетели V (Дзен и изкуството на синьото)

Дзен и изкуството на синьото е книга от Проф. Гюнтер Паули.

Може би си заслужава да разгледаме разговорите, които възникват след презентациите. Децата, заобиколени от членове на семейството си и от учители, които са физически по-големи, по-силни и дори налагащи своето мнение, са впечатлени от теорията за еволюцията, според която оцеляват само най-силните. Смята се, че за да бъдеш най-силен, се нуждаеш от власт, пари и физическа издръжливост. Много хора вярват, че властта и парите гарантират оцеляване и носят щастие. Но какво прави видовете от петте природни царства силни?

Едно растение или животно може да е най-силно не само защото родителите му са били такива. В природата най-силен е този, който дава най-много. Принципът е прост, всичко, което не ти е нужно, се дава на някой, за когото то е полезно. В природата важи една много проста концепция: „Отпадъкът на един е ценен за друго живо същество от друго природно царство”. Това води до създаването на мрежа от взаимосвързани видове, принадлежащи към петте природни царства, като всеки вид има полза от „отпадъка” на друг. Нека вземем за пример дървото.
Дърво с много плодове би привлякло много птици, които се хранят с тях. Колкото повече са плодовете, толкова повече птици ще дойдат. Колкото повече птици има, толкова повече ще е и птичият тор. Този тор е това, от което птиците не се нуждаят след като са изяли и преработили хранителните вещества от плодовете. Алкалният птичи тор е идеална храна за микроорганизмите в почвата. Колкото повече тор има, толкова повече ще са и бактериите. А колкото повече са те, толкова по-богата ще е почвата. Колкото по-богата е почвата, толкова повече дъждовна вода ще попива в нея и толкова повече хранителни вещества ще има за дървото. То ще получава хранителни вещества чрез корените си и ще развие нови листа. Колкото повече листа има дървото през пролетта, толкова повече енергия ще получи то от слънцето, благодарение на хлорофила и толкова по-голямо и високо ще порасне. Колкото повече листа има през лятото, толкова повече ще опадат през есента. А сухите листа, от които дървото няма нужда, се озовават на земята. Те създават дебел килим върху горската почва и са любима храна на гъбите. Гъбите обаче не са сами, а се придружават от земни червеи и мравки. Тези трудолюбиви същества прокопават тунели в почвата в търсене на храна.

Гъбите и червеите, заедно с микроорганизмите в почвата разграждат отпадъците от дървото и ги превръщат в хумус. Колкото по-богата на хумус е почвата, толкова повече растения ще растат на нея и толкова повече цветове ще разцъфтят напролет. Колкото повече цветове разцъфтят, толкова повече пчели ще дойдат, за да се хранят с нектара им. А това от своя страна води до повече семена и плодове и съответно повече почвени бактерии, благодарение на тора от птиците, дошли да се хранят с плодовете.

Следователно оцеляването и евентуално силата на екосистемата зависи от споделянето на това, от което един вид не се нуждае. Вероятно това е най-основната ни роля в обществото и всеки споделя тази отговорност. Така че добродетелта на съвместната отговорност означава, че сме длъжни да споделяме това, от което не се нуждаем. Това, което за нас е отпадък, трябва да дадем на някой, който може да използва този „отпадък” за нещо полезно. Тази система, в която всеки споделя и дава това, от което не се нуждае, ще еволюира ще осигури на всички здраве, щастие и сила.

Това просто наблюдение на Природата ни учи на много. Само онези, които уважават най-малките и най-слабите, имат възможност да станат най-силни. Представете си какво щеше да е ако дървото не харесваше червеите. Ако ненавиждаше „това сляпо и грозно същество без крака” просто защото няма представа какво е да имаш глава и опашка. Ако дървото можеше да наложи това си мнение, наоколо нямаше да има червеи. Прогонени от това мощно дърво, червеите щяха да си намерят дом около някое друго. След като всички червеи бъдат прогонени, дървото може и да е доволно, че вече не е заобиколено от тези „низши” същества, може дори да оцелее и да продължи да расте, но със сигурност няма да е най-силното в цялата гора.

За съжаление индустрията ни не действа по същия начин. Тя се фокусира върху основния си бизнес и смята всичко, което не й е нужно, за отпадък. Всеки път, когато се изправим пред въпрос, който не можем да решим, го наричаме проблем. А когато природата се изправи пред същество, с което не може да се справи, въпросът се разрешава от друг вид, най-вероятно принадлежащ към друго природно царство. Боклуците са проблем само в едно общество, което още не разбира как отпадъците на един могат да се превърнат в храна за друг. Също така няма смисъл да предложиш отпадъците на някой от своето семейство, трябва да ги предложиш на някой непознат. Членовете на собственото семейство ще бъдат обидени, а членовете на друг природен вид ще бъдат благодарни. В индустрията има излишък от отпадъци, защото те не се споделят с други отрасли и не се ценят, а се смятат за нещо неприятно и досадно. Обикновено заравяме или изгаряме отпадъците. Това означава, че потенциалните ползи от всеки елемент се пренебрегват и унищожават. Не е ли логично младежите да желаят преразглеждане на значението на думата „производителност”?

Може би най-хубавата добродетел, която бе спомената по време на разговорите, бе „мечти”. Да, децата са наясно, че родителите, учителите и цялата учебна система имат за цел да ги запознаят с реалния свят. Но те не искат да се отказват от мечтите си. Жестоката реалност е, че в някакъв бъдещ момент те ще трябва да започнат да изкарват прехраната си. Децата са заобиколени от твърде много възрастни, които очевидно не харесват работата си и плащат за свободата си през уикенда с дълги часове в офиса през седмицата. Истинският шок за Алиса в Страната на чудесата е, че след толкова радост и вълнуващи открития, тя се събужда и осъзнава, че всичко е било само един сън. Децата желаят да превърнат мечтите си в реалност и макар да са наясно, че няма да се появи принцът на бял кон, те биха искали да работят нещо, което харесват.

Когато бях в университета много от нас, които участвахме в студентската организация AIESEC, мечтаехме да създадем своя компания, сами да сме си шефове и сами да начертаем своя път в лабиринта на бизнеса. Но след като получихме дипломите си всеки се втурна в търсене на работа и само един от нас (аз) бе създал собствен бизнес в рамките на 6 месеца след дипломирането си. Защо сме готови да се откажем от мечтите си в името на парите и трупането на опит, когато светът така се нуждае от предприемачи, изпълнени със страст и социална отговорност и притежаващи добра доза творчески заложби, способни да надхвърлят познатите ни граници? Ако създаваме нов бизнес само когато имаме достатъчно опит, ще можем да променим само малка част от това, което сме се научили да правим. Затова и искам да ви представя възможностите, а не да налагам мнение и готови решения; да достигна до вас, а не да ви науча на сухи факти.

Успокояващо е да знаеш, че добродетелите, които следващото поколение цени и показва след като се запознае с огромните възможности на живата мрежа, в която всичко е взаимосвързано, са насочени точно към това, от което се нуждаем. Мечтаенето, изживяването на мечтите и превръщането им в реалност вероятно е най-вдъхновяващото нещо в живота и трябва да призная, че много мои мечти се сбъднаха (макар по пътя да имаше и някой друг кошмар).

Подобни творби


This entry was posted in За Природата and tagged , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.