Сънят на сирачето

Ели Зарева

С оръфаните си галоши
и старо палто на петна
във този мраз от сняг ужасен
върви сираче по леда.
Във ъгъла блести искрица
от царски прелестен палат,
сирачето ръце протяга,
да стопли своите ръце с мерак.
От блясъка на светлината
се стопли ледената му душа,
със сняг покри се, вместо одеяло,
и сладко, сладко си заспа.

Левтерка Станоева

В сънят му лъч проблясна
прекрасен образ на жена:
с очи огромни, коса черна,
в ръцете си държи торба.
Към нея клетото сираче
протяга лявата ръка,
сълзите си пред мама да изплаче,
да изкаже за света – гнева.
А майка му със нежни длани
почесва русичката му глава,
и тихо шепне „Сине, мами!“ -
тя стапя леда във нощта.

Пак лято е, навън горещо,
птици пеят във едно,
сирачето затуй милее,
да бъде във семейното гнездо.

Във нечовешкият студ някой го подритва,
усмихва се сирачето в съня,
събужда се и що да види -
дошло е утрото – деня.
А някой камък, вместо хляб,
оставил в детската  протегната ръка.

/Стихотворението е наградено със Сребърен медал на
Международен фестивал на хората с увреждания /6-ти
пореден фестивал/ в гр. Перник, кв. „Църква“-2012 г./

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.