Минимално енергия, максимално Любов

Знаем от физиката, че получаваме максимална стабилност, когато имаме минимална енергия. В книгата си „Дзен и изкуството на синьото“ Проф. Паули основателно пита какво се е случило с всичката тази енергия, която е паднала на Земята (предимно под формата на слънчева и гравитационна) за всичките тези пет милиарда години. Знаем, че една част от нея се е оплътнила и превърнала в материя, но и знаем, че това е една незначителна част. Какво се случва с другата? Проф. Паули дава колкото просто, толкова и логично обяснение – тя се е превърнала във взаимовръзки в природата, както в живата, така и в неживата и между двете. Колкото повече взаимовръзки има в нея, толкова по-малко енергия се изисква за оцеляването и развитието й. Всъщност да говорим за оцеляване е недостойно – природата непрекъснато се развива. Така постепенно се създават все повече и повече и все по-здрави, но и гъвкави и разнообразни взаимоотношени и взаимовръзки. Така получаваме присъщия в природата подреден хаос и хаос в подредеността. Минимална структура и максимално Творчество и … минимална необходима енергия. Но щом творчеството се увелича, взаимовръзките също, то какво всъщност се увеличава? Какво е това, която ни свързва всички нас и ни държи живи? На какво се основават взаимовръзките между нас? Отговорът е прост: Любов.

И, разрушавайки природата на планетата Земя и взаимовръзките в нея, то ние, значи, както унищожаваме? Любовта! Излиза, че на цялата планета Земя единствено хората имат свободна воля, но и единствено хората се държат по недостоен начин.

Цялата енергия, която получаваме се превръща в Любов, във взаимна Любов. Но нима енергията, слънчева и гравитационна е била някога нещо друго освен Любов? Не. Това е просто вселенска Любов, за която ние нямаме очи, за да я видим и разум да я разберем, но пък имаме сърце да я почувстваме!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата, За Природата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.