Човек се учи, докато е жив

Повече можете да прочетете в блога ми.

Или поне така би трябвало да бъде.

Колкото и да сме научили и усвоили от живота (си), той ни поставя постоянно пред нови.. да речем изпитания и предизвикателства. И за да се справим добре с тях трябва да научим нещо ново. Трябва да се променим.. по някакъв начин. А понякога и по много начини. И в това е трудността, но и красотата на Живота. Никой не може да остане дълго в едно и също състояние/ ситуация. И това важи за всички ни. Тъкмо сме успели да се справим с едно, да се установим (в мир със света и със себе си) и ето ти Новото. Новия ден, който неизбежно идва. Ако не дойде Новото – това значи просто, че е дошла Смъртта.. Но това, че идват новия ден с новите изпитания, пред които ни поставя, не значи, че е задължително да губим мира със себе си и с всичко останало. Да, ако мразим промените, ако се страхуваме да се променяме самите ние, ако се противопоставяме и ритаме срещу течението, тогава неизбежно изпадаме в депресия от Новия ден, рано или късно.. И страдаме (понякога много!). Тогава губим мира, чувстваме се ограбени и ощетени от Живота. Кой не се е чувствал така поне веднъж? А повечето от нас – доста често.. Крехко е равновесието, ако искаме да запазим вечно някакво определено статукво. И представа за себе си, които не.. (и тук може да следва много дълъг списък, различен за всеки човек).

…Но всичко това може да бъде и другояче. Стига само да приемем истински в съзнанието и сърцето си, че Животът тук е промяна и най-вече – че е Училище. За нас, за душите ни, за всичко и всички.. Както е казано – промяната е единственото нещо, което е вечно. Именно затова едно от най-ценните неща на този свят, които можем да усвоим е да следваме хубавата наша поговорка – човек се учи, докато е жив. И никога не е късно да се променим към по-добро. /По-добро – защото не е особено реалистично да се надяваме да станем съвършени и безгрешни, научили всичко по най-правилния начин, а към по-лошо не вярвам някой да иска да се променя нарочно, целенасочено и съзнателно../ И на 100 години да е човек, има смисъл да се промени за добро. Дори да е ден, преди да умре. А всички ние имаме трески за дялане – макар едни повече, други – по-малко.. Нали така?
Това, че можем да се учим и променяме до края е една от причините да вярвам, че има нещо безсмъртно в нас, макар плътта да умира. Иначе Животът не би имал смисъл. А това е нещо, което не мога да приема – просто не ми е по сърце.. И може би това е дарба – да търсиш смисъла винаги…

Да, безспорно е трудно да променяме някои от чертите на характера си, да се отучваме от някои от навиците си (с които става все по-трудно да живеем с времето, дори и да не изглеждат толкова вредни в началото..) – отучването също е вид учене. Пренастройка, препрограмиране. Не на същността ни, вярвам (тя няма нужда да се променя, а и да има това вече е наистина доста трудно!), а на неща по повърхността. Много малко е всъщност част от същността ни. По-често ние самите си поставяме ограниченията с доста вредни утвърждения от типа на – „аз не мога.. (това или онова)“, „аз просто не съм такъв и това е положението“ и прочие, и прочие.. Няма такова нещо – това са само оправдания – липса на воля. И това е нещо, което е в корена на много вредни неща.. Трови и пречи на творчеството в Живота, което ни прави истински и живи. И истински живи.. Нещо, върху което почти всеки трябва да работи.. Не е лесно, но не е и невъзможно.

Мисля, че това, което (може да) ни води по този път на промяната към по-добро е интуицията – тя не подвежда.. стига да „чуваме“ гласа й ясно вътре в себе си. Освен това, ако се чувстваме по-добре (отколкото преди), ако сме по-полезни и спокойни в отношенията си с близките ни, с околните, с другите хора – то това е безпогрешен ориентир, че сме на прав път.

А колко е хубаво, когато се научим да живеем по-добре, усвоявайки определени неща, когато смъкнем от плещите си поне част от товара, който мъкнем неизбежно със себе си през живота.. Колко е хубаво! И леко..

Човек е призван да преодолява себе си. Своите тъмни страни, своите негативни черти.. И мисля, че ако в края на живота ни душата ни излезе от него по-добра (или пък излекувана, ако е била травмирана от нещо), отколкото е била при раждането ни – то това е безспорен успех. И оползотворен, а не пропилян живот.

И мисля, че е безсмислено да искаме на направим света по-добър, ако не можем да се научим да правим самите себе си по-добри. Това трябва да е центърът – самоусъвършенстването. Ако всеки стане по-добра версия на себе си отпреди, то обективната промяна извън нас към по-добро не само ще е факт – ще е неизбежна.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.