С любов или със страх

Повече можете да прочетете в блога ми.

Изборът е прост. Но е може би най-трудния в човешкия живот.. Трудно е да се стигне до него, да се осъзнае ясно и.. да се вземе окончателно решение.

За определен тип хора (повечето всъщност) има два основни начина (две алтернативи) човек да живее, да мисли, да чувства и да действа – с любов или със страх. Да, разбира се, че може и със двете едновременно – това е напълно човешко, естествено и нормално – но така се върви напред много бавно, мъчително и трудно. И идва момент, когато човек просто трябва да избере. Едно от двете. Любовта или страха. Едното трябва да надделее.. Не е лесно, но не е и невъзможно. Както знаем от някои книги – няма невъзможни неща.

Страховете са нещо първично. Огромна сила. Задържаща сила. Страхът блокира – самия човек, а оттам – и Животът (му).. Страхът спира развитието. Или поне го забавя много. Животът е вечно движение, риск.. А страховете – вечните спирачки. Мисля, че само Любовта може да освободи човек от страховете му – дори и да не ги изкорени съвсем, то поне да отслаби блокиращата им сила, да им „върже ръцете“. Но любов не просто към нещо и някого (макар че оттам се започва), а любов към всичко и всички – накратко Любов към Живота.. В неговата цялост. Любов към своя и на другите живот. Това е любов-смирение, любов-приемане на Всичкото, което Е.. На болката и тъгата в живота, на трудностите, изпитанията и бедите, на отчаянието.. но и на надеждата, на радостта и сбъдващите се мечти.. Защото всичко това – заедно – е Животът. Не може да съществува едното без другото. Черното без бялото, животът без смъртта, радостта без мъката.. Това е истината. Проста и вечна. И какво е Страхът в тази проста схема? Спирачка. Блокаж. Отказ от Живота – заради проблемите и болката, които го съпътстват неизменно.

Звучи лесно може би.. Осъзнаваш колко пречи страха, как те блокира – и хоп, освобождаваш се от него, потискаш го, отслабваш негативната му сила. Но далеч не е толкова лесно. Защото страхът има възможно най-дълбоки корени в човека. Или поне в повечето хора – в това число, за жалост, и моя милост. Рано или късно обаче човек, който страда от подобна ситуация вътре в себе си, трябва да се изправи пред дилемата на Живота и да вземе решение. Но за да узрее този момент е нужно да се извърви дълъг, много дълъг път.. Път, осеян с болка и с още много дилеми – от всички сфери на живота. С много трудни решения. Докато зрее и нараства Любовта в човека, който я има у себе си и който е създал условия тя да се развива и да расте у него.. Когато тя нарасне до „критична точка“, когато постепенно (или пък изведнъж) всичко започва да се променя. Тя става като лавина, която обаче е за добро – помита един ден всички страхове в човека. Станала е толкова голяма, че вече не може да бъде спряна и блокирана – тя иска Живот.. И ако нещо пречи на пътя й – да, тя ще го помете, ще го изтръгне от корен и ще разчисти място за Новото, което ще дойде. За Бъдещето.. Защото Любовта към Живота означава най-вече едно – Воля за Бъдеще. Воля, която вече не може да бъде спряна от мисълта за болка и трудности по пътя, от страхове.. И така трябва да бъде. Но трудно се стига дотук наистина.. Дълъг е пътя и понякога осеян с наистина много болка – разкъсваща сърцето и душата. Щом обаче те не са сломени – освен за кратко – щом не са истински сломени, то значи рано или късно ще се стигне до този момент – когато Любовта ще триумфира. Ще расте. Ще се развива. Ако вместо да застине в една мъчителна статичност, с граници, с изисквания и с конкретен обект и вместо да залинее с времето и в крайна сметка да умре – ако вместо това успее да разкъса „веригите“ и успее да отиде Отвъд, тя ще се върне непременно при човека – окрилена, по-силна, растяща.. Тогава човек е спасен. Наистина. Поне според мен.. Защото от този момент нататък няма връщане назад. И такъв човек не може да бъде спрян от нищо. За добро.. Преди се натъжавах, когато си помислех, че дори човек да иска само да даде нещо от себе си (от любов) и може да не му бъде позволено.. Дори това да дава. Но сега мисля и знам друго – когато един човек иска да даде нещо от себе си, защото има любов у себе си – тогава нищо не може да го спре. Нищо.. И вече не тъгувам. Когато имам сили да вярвам в това..

~~~

…Може би всичко това звучи твърде теоретично и отнесено, но не исках да говоря за себе си. И все пак – май ще се наложи. Защото – да, гореописания човек съм аз, и да, в живота ми настъпи този момент. На воля и решителност (за Живот!), на липса на страх (или по-точно овладяване на страха) пред бъдещите проблеми и изпитания и на растяща Любов към Живота, след много дълъг, мъчителен и болезнен път, изминат от душата ми през последните години, за да стигна дотук.. Защото преди исках да се откажа. Твърде голям и дълбок бе страха ми – страх от Живота въобще. Още от 18-годишна започна да ме преследва осъзнато този страх.. Засядаше като буца в гърлото ми. Правеше ме ужасно нерешителна. Караше ме да искам да се откажа от това, което ми предстои – а именно трудностите, които щеше да ми поднесе Живота. Всичко това е самоубийствено. Почерня човек. И душата му. И бях в плен на своята нерешителност и на страховете си много дълго време. Поне на мен ми се стори много дълго.. (сигурно защото е мъчително). И въпреки че избрах любовта и Живота, страхът продължи да връзва ръцете ми още дълго време след това..

Това, което ме спаси е моята осъзнатост – щом греша някъде, или имам изкривени възприятия за нещо (по една или друга причина), аз веднага разбирам интуитивно това. Усещам го. Това ми е голям Дар отгоре. Истинска дарба. Защото наистина ме спаси. Както казват: „Осъзнатият проблем е половин проблем (вече).“ Тоест половината решение на проблема е налице, когато го осъзнаеш. Е, остава другата половина, която хич не е лесна обаче – да изминеш пътя – да поправиш грешното си въприятие или поведение. Трудно е – като да изправиш огънато желязо.. Но не и невъзможно. С желание и усилие. Разбирах, че всеки път, когато подходя към някаква ситуация със страх, вместо с любов (и оттам – с доверие в добрия изход), аз страдам и не мога да взема правилното решение. Не мога да продължа напред.. Казвах си – трябва да подхождам с любов, вместо със страх – с любов към Живота (си), към изпитанието, към човека или хората, замесени в същата ситуация, заедно с мен.. И тогава ще бъде по-добре. Тогава ще бъдат развързани ръцете ми. Тогава ще мога да направя нещо дори и в привидно безизходни ситуации (защото абсолютна безизходност не съществува, тя е само една мъчителна илюзия на човешкото съзнание..), да взема правилно решение или поне – да остана спокойна и търпелива в трудното време. Тогава ще мога да се доверя.. На онзи, който ни е създал и който ни поставя в определени ситуации, който ни изправя пред определени изпитания.. Трябва да Му имам доверие, казвах си. Щом ми е дал сърце, с което мога да изпитвам любов. И с което мога да прощавам и забравям лошото. С което мога да мечтая и да продължавам напред, въпреки всичко дотук..

~~~

…Така че вече черното не е алтернатива в моя живот. Отхвърлям го сега – интуитивно и категорично. И без това никога не е владяло душата ми. Тя принадлежи на синьото. На тъмносиньото. На безкрая..
Сега очите ми възприемат Живота във всичките му (толкова красиви!) цветове.. И аз не мога да се откажа от тях. Няма връщане назад.. Обичам много и сивото – но то е само преход, то отива на всичко и позволява на човек да се концентрира в себе си, да събере сили, когато е уморен (както се чувствам аз понякога) и иска да бъде „невидим“.. Оттам нататък следват всички безбройни красиви комбинации от багрите на живота.. Едно богатство, едно изобилие, което няма край.. Защото Животът (заедно със смъртта) участва в един вечен кръговрат и човекът /или по-скоро душата/ има един безкрай, един син хоризонт пред себе си, в който да се развива и да твори – живота и себе си. Един безкрай, в който да разгръща личността и потенциала си.. Стига само да е избрал Живота. Вместо да го отрича и да бяга от него. Стига да е избрал да го приеме в неговата цялост, с всичко, което би могъл да му донесе. И да го живее с любов, а не със страх. Едва тогава идват истинският Живот и истинското развитие..

…Тогава животът се превръща за човека в това, което е белият лист за Твореца – едно бяло поле, което чака да бъде изписано, изрисувано.. С цветовете на Живота. Едно бяло поле, което съдържа в себе си в потенциал всички възможности.. Нека ги изживеем с любов, а не със страх. За да прочетем или съзерцаваме накрая Творбата си с радост, а не с мъка.. Нека тя се получи цветна, смислена, красива.. Пълна с Живот.

П.С. Последният абзац е продиктуван от събуденото у мен цветоусещане напоследък (наред с Жаждата ми за Живот).. Вследствие на това, попаднах „случайно“ на една разкошна книга, която сега дочитам и препоръчвам горещо на всеки, който иска да се обогати с ново и ценно знание – книгата се нарича „Магията на цветовете“. (Мисля да й посветя отделен постинг някой път, но и аз се чудя за кое по напред да пиша, когато времето и задачите ме ограничават..) Неин автор е немският професор Харалд Брем и наистина е много интересна, увлекателна и вдъхновяваща.. Поне за мен. Чете се с голяма лекота, тъй като е написана на съвсем достъпен език, който би могъл да разбере всеки един от нас..

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.