Любовно писмо до Бог

Повече можете да прочетете в блога ми.

Знаете ли какво си мисля сега, днес?
По разни красиви причини от последното денонощие от моя живот, си мисля следното:

Земята, тази уникална планета, която е единствен наш дом, гледана от дистанция внушава и излъчва мир, и безмерна красота.. Предизвиква дълбоко и трудно описуемо усещане за чудо, според всички щастливци, които са я видели от тази перспектива (от „гледната точка на Бог“, както те самите се изразяват).. За живо чудо. Излъчва крехкост, уязвимост, предизвиква емоция, която не подлежи на описание.. С всичките милиарди хора, живеещи на нея, които обаче не се забелязват от тази перспектива, само наблюдаващият Земята човек знае, че са там.. Въпреки всички конфликти, не-красиви страсти и мизерия от всякакъв вид и порядък, Земята продължава да излъчва само красота, само мир, само.. чудо. От външна перспектива, погледната отстрани, отдалеч. И продължава да предизвиква емоция, която е толкова светло чувство – едновременно преклонение пред чудо, изпълване с обич, чувство на благодарност и усещане за смисъл и за благословия на човечеството.. И още много.. Отвъд думите.

Ето и моето обяснение на този феномен.

Мисля, че всички други емоции, изживявания и копнежи на хората (ежедневни, откровено грозни или негативни) просто „изгарят“ във атмосферата, както изгарят в нея по-малките метеорити, които летят към Земята, и единствената човешка емоция, която „пробива“ отвъд, отвъд хоризонта, за да се изразя по-поетично, е чувството на любов. То също изгаря на своята собствена клада, и пречистено до съвършенство, „дестилирано“ като през филтър, придобило могъщество и неимоверно величие от този си „пробив“ достига отвъд.. Достига до Бог. Например.. Или до който и да е, който има възможност да види, да наблюдава и да усети излъчването на планетата Земя от дистанция. Именно то, в крайна сметка, като единствено оцеляло и пробило през атмосферата, изгражда облика и излъчването на Земята. Само то. И затова това излъчване е хомогенно, единно, не-смесено, чисто и несмущавано от нищо друго..

Излъчване, в което са „вградени“ чувствата, копнежите, страстите, болките и мечтите на родители и деца, на милиони земни домове и семейства, на влюбени двойки и на самотни хора… Излъчване, засилено от раздели и прегръдки между близки по един или друг начин хора, на летища, гари и кръстопътища…

То се издига нагоре, сляло като в едно общо „въже“ всички нишки – всяко единично, но чисто и силно чувство на обич, което изпитва и излъчва всеки измежду милиардите земни жители, който обича в даден момент. И който е обичан. И заприличва на едно послание – единственото единно послание, излъчено от цялото човечество и „пробило“ отвъд хоризонта, отвъд земната атмосфера.. Послание, което придава облика на Земята. Един. Единствен.. Посланието е едно простичко и могъщо „ОБИЧАМ ТЕ“………..

И навярно то я крепи да не се разпадне, то поддържа Живота на нея и надеждата, че човечество ще има и занапред.. Навярно то придава здравина на иначе така крехката атмосфера, която единствена ни пази от вакуума и смъртта, от нищото на Космоса.

Навярно това послание е любовното писмо на хората до Бог, което той „чете“ всеки ден и всяка нощ, всеки час, всяка минута и секунда, защото то се подновява непрекъснато.. От нас. От всички, които обичат. И може би именно заради него, в крайна сметка, Той поддържа живота ни ден след ден, и нощ след нощ… Минута след минута, и секунда след секунда.. Може би то е основанието да ни има наистина. И Земята да продължава да се върти.

И тъй като нито на Бог му е нужно да „чете“, нито всички сред хората, които обичат, истински и чисто, могат да четат и пишат – това „любовно писмо“ на човечеството до Бог е отвъд думите. „Написано“ е без думи, на вечния език на който хората могат да общуват помежду си и с Бог чрез вярата и любовта, които са способни да изпитват. Затова и няма как да изгори, а пребъдва.. То не е написано, а е излъчено директно от сърцата на хората.. На хората, които обичат. А всеки малко или много, някога или сега, дава своя принос към това послание.. Някои са се разписали с цели дълги абзаци (като от роман на Достоевски), други с няколко реда, трети – самосамо със ред, четвърти – с едно кратко изречение, с няколко думи, пети – само с една, едничка дума, шести – дори само с една буква, разкривено и неуверено написана като от първолак, който тепърва се учи да пише… Но в крайна сметка почти няма хора, които остават „неразписали се“.. И в това е магията. Чудото. Онова, което усещат космонавтите, „малцината щастливци“, както те сами наричат себе си, когато погледнат Земята от преспективата на Космоса… На необятния вакуум, в който тя е нашата малка перла, носеща единствена Живот.. И излъчваща Любов.. Това общочовешко послание, вярвам, е единственото, крехко, но и по-здраво от всичко останало, основание все още да ни ИМА..

Ето това, според мен, е любовното писмо, което Бог чете всеки ден. И което Земята излъчва всеки ден. И което хората пишат всеки Божи ден… И нощ. И което пробива отвъд земната атмосфера и хоризонта, и което може би ще остане да звучи завинаги в ефира, запечатано завинаги, подобно на Словото, което е било в Началото… Това е нашият отговор. Единственото, нетленното и най-важното, което ще остане от нашият живот… В края на краищата.

И благословени са онези, които го пишат, ден след ден, и които имат сетиво да го усетят и прочетат… Заедно с Бог.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.