Как вчера си създадох приятел от Украйна

Повече можете да прочетете в блога ми.

Много емоции напоследък, много нещо. Не скучая. Уморявам се. Но е приятно.. Поне е разнообразно и отново усещам, че съм щастлива заради това, което съм. Така е винаги, когато има повече емоции и имам възможност да се грижа, да помагам, да съм себе си.. Да бъда и човек, и ангел. (Както гласеше „мотото“ на блога ми преди време..)

Нямам време да пиша постинги за всичко, макар че имам желание и идеи.. Та просто реших да пиша тази вечер за най-пресните си емоции.. Искам да ви разкажа сега една конкретна и съвсем неочаквана случка от вчерашния ми ден.

Вчера имах среща с една бивша колежка от предпоследната ми работа и заради това излязох извън релсите на обичайния си напоследък ежедневен маршрут „вкъщи- на работа – вкъщи“. Също така заради тази среща се качих на градски транспорт отново, защото напоследък все ме кара мъжа ми на работа и пак той ме взима обратно. Срещата ми беше пред кино Одеон, в центъра на София, и взех 280 до Ректората. Имах си талон с билети за такива случаи, перфорирах си билет и по някое време се освободи място и седнах. Почувствах се доста уморена, но и през ум не ми беше минало да отложа срещата. И без това моята приятелка, която искаше да се видим беше току-що напуснала работа и знаех, че ще си заминава тия дни за родния Бургас. Та това беше шанса да се видим. По някое време до мен седна едно момиче и попита жената до нас на руски, а после на английски къде е центърa на града. Жената й обясни, че слиза на Орлов мост и няма да може да й покаже къде да слезе. Тогава момичето се обърна към мен. Тъй като за съжаление не зная руски, си говорихме на английски. Попитах я къде точно отива и тя ми отговори, че търси църквата „Света София“. Аз й казах, че е много близо и ще й покажа не само къде да слезе, но и самата църква. След като се разбрахме за това, зачакахме да дойде и последната спирка на рейса – а именно Ректората (на Софийския университет).

Но малко преди да спре рейса ни провериха контрольорки. Тъй като бях редовен пътник не се притесних въобще, за разлика от други пъти, когато са се качвали за проверка. Видяха ми билета, а после и момичето до мен им подаде своя и аз си мислех, че всичко е наред. Но не беше, уви. Тя си беше купила билет от шофьора, но не е знаела, че трябва и да го перфорира. А аз пък не знаех, че не го е перфорирала, за да й кажа.. И се получи кофти ситуация. Те не я оставяха на мира – „или плащай 10 лева глоба, или като слезеш ще пишем акт за 100 лева.“ Друг вариант не съществуваше сякаш – а именно, да й влязат в положението, да разберат че е чужденка и при цялото й желание да е редовен пътник просто не е знаела нашите правила и да я оставят да си продължи по пътя.. Един-двама странични наблюдатели се опитаха да им намекнат за такъв вариант, но те не искаха и да чуят. Това им било работата и нали трябва да отчитат дейност, та не можели да подминат току-така неперфорирания, но иначе закупен билет от момичето. Слязохме на спирката на Ректората, която си е и последна на автобуса, и контрольорките си настояваха на своето. Поискаха й паспорта, тя им го показа и тръгнаха да пишат акт. Гледах ту тях, ту нея.. И видях, че очите й се насълзиха и се разплака.. Тя каза, че просто няма 10 лева в себе си.. Стоях там и не можех да си тръгна просто така, тъй като се чувствах ангажирана вече с това чуждестранно момиче, гост на страната ни.. Бях й обещала да й покажа църквата, намираща се в непосредствена близост до университета, и въпреки тази непредвидена неприятност просто не можех да я оставя и да си тръгна. Тогава направих най-ествественото нещо, което ми хрумна в тази ситуация – извадих 10 лева (за щастие имах почти 20 у мен, защото не винаги имам кеш, а щеше да е разправия да ги карам да чакат и да търся банкомат..) и платих глобата вместо нея. Попитах контрольорките само: „А ще приемете ли ако аз платя и ще я оставите ли на мира?“ и естествено отговорът беше: „Да, разбира се.“ Не се й съмнявах. Парите са си пари, няма значение кой ги дава.. Универсалният език. Уж. Аз, за моя радост, владея един още по-универсален. На човешките чувства. И на емпатията и състраданието. Благодарение на усещането, че всички ние сме част от едно цяло. Разбирах как тя се чувства. Познавам усещането на уязвимост, когато си на чужда земя, на чужда територия, чиито правила и език на познаваш, сред хора, които са ти чужди и не познаваш.. Тогава човек си проправя път на сляпо, старае се да разбере кое как става, бърза, има уговорки, срещи, стая в хотел.. И всичко това ужасно уморява, напряга, все си нащрек, все трябва още нещо да научиш, за да се добереш със сетни сили дотам, до където си тръгнал.. Защото ако закъснееш – увисваш. В празното пространство. Защото всичко ти е непознато и никаква рутина не може да ти помогне, за разлика от всички останали наоколо, които си знаят пътя и правилата до втръсване. Които минават почти всеки божи ден по този маршрут, по който ти сега минаваш за първи път в живота си..

/Спомням си например, как с Васко се мъчихме в Рим, където бяхме миналия октомври, дни след сватбата си, да разберем откъде точно да си купим билети за метрото и как да влезем вътре – нямаше човек на гишетата, нито кой да питаме, трябваше сами да схванем тамошния механизиран принцип – не че беше труден, но беше съвършено непознат за нас, макар че и в София имаме метро и уж е същото.. Ама не е – всичко е различно навсякъде. Детайлите са различни./

Да, познавам това усещане много добре.. И хич не го обичам. Именно заради това се чувствам най-добре в България. Навсякъде у нас усещам, че съм на своя територия, на своя земя.. И винаги когато излизам в чужбина това ме напряга и изморява много. Всъщност аз не съм живяла никъде освен у нас – досега съм била в чужбина за максимум 10 дни. Няколко пъти, в няколко различни държави. И винаги съм се чувствала добре, когато се върна. За разлика от други хора..

…Както и да е. Извинете ме за „лиричното отклонение“. Исках просто да кажа, че разбирах отлично как се чувства, видях как се разплака (точно както и аз реагирам на подобни ситуации – емоционално, тревожно..) и изпитвах някаква симпатия към това непознато момиче. Изпитвах желание и дори потребност да й помогна. Знаех, че щях да се чувствам много зле, ако просто си бях тръгнала, зарязвайки я в беда (може да не е кой знае каква, но все пак – беда..) Ако бях решила, че много бързам и нямам време да се занимавам с чужди неприятности, тъй като имам среща (защото наистина имах) и свои грижи, и свой живот.. И ако разсъждавах по начина (много грешен впрочем!) : „А на мен някой помага ли ми?“ Помага ми, разбира се. Защото познавам и това неприятно и дори болезнено и тревожно усещане – че си сам сред чужди и непознати, забързани хора, които си тичат след своите си ангажиметни и ако паднеш, никой няма дори да се поинтересува и да ти подаде ръка, за да станеш.. Усещане, което познавам не от чужбина, а от своя собствен, роден град (София). Усещане, което човек може да изпита във всеки мегаполис, във всяка столица с милиони жители, във всеки по-голям град.. Чувствах, че тя щеше да се почувства така сама, объркана, наранена и изоставена, ако и аз се бях държала, сякаш не ми пука и си бях тръгнала. А да се чувстваш така в чужда страна е още по-зле.. Не зная, може би такива са момичетата, или дори само някои момичета, но наистина усещах, че си приличаме, че е като мен, че я познавам..

Беше и на моята възраст горе-долу. Та така. След като дадох прословутите 10 лева глоба на контрольорките отворих чадъра,тъй като валеше, подканих и нея да се подслони под него и я поведох към църквата, за която стана дума. Бръщолевех някакви неща, за да премахна неудобството й, опитвах се да я успокоя, както се успокоява дете – инстинктивно, интуитивно.. /И без това цялата седмица се занимавах тъкмо с едно дете – но за това после../ Казах й, че всичко е наред и че те са си просто такива (контрольорите у нас) и никога не те оставят на мира, ако нещо си сбъркал, и че са ме разплаквали и мен дори.. веднъж като ученичка, когато си бях забравила картата вкъщи.. и че и тогава им платих глоба, защото иначе не си тръгват.. Казах й още, че няма проблем, че това са никакви пари и аз просто ги имах у мен в момента, така че всичко е наред.. А тя ми отвръщаше: „Не, не е наред.. Не мога да разбера къде сбърках.. Как попаднах в тази глупава, неприятна ситуация.. Моля те, дай ми твой телефонен номер, за да ти върна по някакъв начин парите..“ Казах й да забрави и че няма нужда и мисля че най-накрая успях да я убедя в това. Насочих разговора в друга посока, питайки от къде е. Тя ми отговори – „От Украйна.“ /От Киев, после разбрах./ После я попитах за какво е тук и за колко време – учи ли тук, или може би е на гости, или на екскурзия?.. Отговори ми, че това е вторият й ден у нас и че утре (тоест днес) си тръгва. И че е тук по повод конференция за възобновяемите източници в „Експо център“. Както и че е със смесени чувства и възприятия относно нашата страна.. Сподели с мен, че предния ден (явно от летището до временното й местообитание) се качила на такси и шофьора й взел 70 лева.. или нещо такова, не съм сигурна, че чух правилно цифрата. Но схванах много добре смисъла- „одрал“ я е, защото е видял, че е чужденка и си е помислил, че разполага с много пари следователно.. (Много тъп извод, който си правят във всяка страна за чужденците! ) Каза ми, че именно затова не е разполагала с парите за глобата в рейса.. „Чудничко“, помислих си аз. „Добре че помогнах на момичето, иначе с какви ли чувства щеше да си отиде от нашата страна? Какво ли щеше да разкаже за България на приятелите и близките си?“.. И се почувствах много добре.. Знаех, че заради мен спомените и емоциите, с които ще свързва България няма да са само негативни, объркани и за студенина и изнуда (заради таксиметровия и контрольорките), а ще са балансирани с нещо добро и с „ангелска“ и неочаквана помощ от непознат човек.. Със спомена за безвъзмездна доброта и човечност. За приятелско и топло отношение. Каквото според мен заслужава всеки човек. И още повече – всеки чужденец, който си срещнал в своята страна.. И въобще – по пътя си. По принцип..

А всъщност нищо кой знае какво не направих. Нищо особено не ми костваше. Нито ми отне особено от „ценното време“.. Но важен е жеста. Безценна е помощта. Когато е навреме.. И когато дори не си се замислил за нея, а си действал „от сърце“, воден от инстинкт. Както когато се грижиш за дете например.. Именно така можеш да спасиш нечознат човешки живот дори. Действайки така и по никой друг начин..

…Вече бяхме стигнали до „Св. Александър Невски“ и аз – също така спонтанно и естествено за 2 минути влязох и в ролята на екскурзовод :) Посочих й го и й обясних накратко, че това е най-големият църковен храм на Балканите и ако иска после може да го снима за спомен, защото наистина е много красив.. После й посочих църквата „Света София“, която тя търсеше и й казах, че това пък е най-старата църква. /Пропуснах само да спомена, че се венчах там миналата година../ Обясних й внимателно откъде е входа, защото рещих, че няма смисъл да я водя чак дотам и че е време да се разделяме и да не й досаждам повече, а всеки да поеме пак сам по пътя си.. Предполагах (наум), че има среща с някакви хора там и се надявах, че вече ще е добре и няма да има повече неприятности, а ще е „на сигурно място“. Усещах, че още е объркана и дори унизена от случката с контрольорките в градския транспорт, а толкова се старах да я успокоя и разсея.. Тя видя, че явно не искам да й давам номера си, за да ми връща парите. /Нямаше нужда, според мен./ И се разтършува из чантата си, извади една визитка и ми я подаде.. /Дори не се бяхме запознали всъщност – не казахме имената си../ „Ако някога дойдеш в Украйна, непременно ме потърси..“, каза тя. „Ще се радвам да ти върна жеста..“, разбрах аз. Казах само: „Добре, ще ти пиша поне..“ Пътуване до Украйна в този момент е съвсем странна и далечна идея за мен, разбира се, но пък кой знае.. Никога не е излишно да имаш приятел някъде по света. Където и да е.. Дори и никога да не отидеш там. Дори и никога повече да не се видите.. Просто е хубаво. И затова не е излишно.
И пак така спонтанно реших, че не е неуместно да я прегърна и просто я прегърнах.. братски/ сестрински.. Всъщност – човешки. Просто исках да я насърча, стопля и успокоя. Да й придам увереност и чувството, че не е сама, независимо че се намира толкова далече от дома.. Тя ми отвърна с благодарност на прегръдката.
След това се разделихме. Дойде време. И всяка от нас продължи по пътя си..

…Чувствах се толкова леко и щастливо.. Въпреки тежката чанта, сивотата на града, умората от работата и деня, чадъра и дъжда.. Чувствах се – отново – във безвремие.. Радвах се, че действах естествено и според сърцето си, а не се насилих да я оставя, самозалъгвайки се с някакви тъпи оправдания от сорта, че бързам и нямам време или пък излишни пари.. Щях да се чувствам наистина зле, ако бях постъпила така.. А сега се чувствах в единение с естеството на нещата, с природата, с цялото, от което сме част, една пулсираща единица живот, туптяща с всичко останало и откликваща на чуждите нужди.. Чувствах, че станах проводник на Божията воля, че изпълних ролята си правилно този ден.. че макар и за кратко изпълних ролята на „ангел-хранител“. Зная, че Бог ни подарява понякога шанса да станем такива, и зная, че това е прекрасно.. Особено когато не отхвърлим шанса. След подобно нещо човек обикновено се чувства така лек и щастлив.. Това е чувството за изпълнен дълг, поне за мен..

…И най-интересното е, че не ми струваше почти нищо.. Не направих почти нищо. Нищо особено. Толкова малко направих за това момиче. А толкова много получих в замяна. Прекрасна емоция.. Приятел в чужда страна.. Чувство за щастие и смисъл.. За някакви си 15-на минути от моя ден и някакви си 10 лева от моя джоб.. „Това са 5 евро – все едно съм те черпила едно кафе в Гърция“, успокоих я аз отново днес, когато си разменихме две-три съобщения във Фейсбук – снощи като се прибрах я потърсих там и я намерих веднага – по името от визитката. Само 1 резултат имаше на всичкото отгоре и беше точно тя.. :) Писа ми, че е сигурна, че ще се срещнем отново.. Аз не съм, но това няма значение. Отново ми благодари и потвърди, че след срещата с мен ще се върне в родината си с много по-добри чувства към нашата страна.. Точно както предположих вчера.

…Толкова е лесно да помогнем и да бъдем добри понякога. Струва толкова малко. И нищо не отнема. Само дава.. Толкова много. Мислех си снощи колко щеше да е хубаво, ако хората имаха високо самочувствие за себе си точно по този параграф – ако се смятаха за добри. По-добри отколкото са, дори.. Това поне не вреди. Естествено е човешкото в нас, естествено е през понякога човек да си е просто човек, със своите слабости, бесове, малки или големи грехове – в действията, ума или сърцето.. Да се ядосва, да псува, дори да руши, да мисли негативни неща.. А после да се разкайва и да плаща за грешките или греховете си. Това дори е нашето ежедневие – нормално е да сме такива дори през повечето време.. Просто хора. Но по-същественото е, че понякога можем да бъдем и ангели. Да влизаме в тази роля, за малко или повече време.. И това е също толкова лесно и естествено, колкото да бъдем хора. Поне за мен е така.. Може би е така, когато човек живее с отворено сърце и умее да се пречиства.. Когато е оставил вратата на съзнанието си отворена и може да бъде използван свише като проводник. Аз вярвам в тези неща.. Понякога наистина ми се струва, че няма нищо случайно. Бог има своите начини да ни помага – и директно, но често и чрез други хора, както и да помага на други хора чрез нас. И това е толкова красиво и чисто.. Ето това е истинската Мрежа, с която сме свързани всички ние. А не Интернет..

Помогнах, защото това момиче имаше нужда от помощ в този момент. И я получи чрез мен. По същия начин аз съм получавала в миналото от непознати хора.. Дори не зная имената им и няма как да им благодаря. Няма и нужда. Бог го прави вместо нас. Така както умее да ни събира на точното време и точното място, за да се превръщаме в ангели едни за други.. И зная, че пак ще имам нужда в бъдеще, все някога, някой да изиграе отново ролята на ангел-хранител за мен. И ще получа помощта от която се нуждая. Затова не се страхувам. Бог праща ангели на своите ангели.. Колкото и време да ни е отредено на тази земя, както и да живеем – никой човек не е неуязвим и недосегаем за болката. Ако всички осъзнаваха и помнеха това добре, струва ми се, че повече хора щяха да помагат инстинктивно на непознати..

…Сега се сещам за още толкова неща, но ще спра дотук. Стана доста дълъг постинг, за което се извинявам предварително. Надявам се скоро да успея да опиша и другите си срещи и емоции от последните дни. Ако имам време..

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.