За щастието (всичко останало е вятър в прахта)

Повече можете да прочетете в блога ми.

Все очаквам нещо да се случи.
Рядко просто дишам и живея.
Разпнати между миналото и бъдещето си
толкова често губим настоящето..
Мига – онзи, дето няма да се върне.
На кръстопътя спирам и плача –
няма кой да ни каже по кой път да тръгнем.

Това е квинтесенцията на самотата.

Щом тръгна, ще се затичам..
Заради болката. За да забравя.
Че отново Случайно избрах пътя си.
Без пътни знаци.
Случай или Съдба?
Един живот или два?
Или повече..
Животи – колкото са вариантите, вярвам.
Затичвам се, уморявам се, лежа.
И си представям своето щастие..
Онова, което винаги идва „ако” и „когато”..
Еди какво си.
Всички сме боледували от тази болест.
Тя изпълва /света и сърцата/ със горест..
Защо не сега?
Когато дишам и когато мога да впия поглед
в хоризонта
и мога да пия
до забрава..
Защо не сега?

Не само стоя и наблюдавам
как разпъват в четири посоки света.
Но и страдам.
За него, за нея, за тебе, за нас..
Истината е рожба на Бога,
болката е рожба на живота и света,
а щастието – то е лек за душата..
То е сираче, рожба на Случайността..
Няма майка и баща.
Просто се случва понякога.
Обръщайки гръб на „ако” и „когато”..

И когато се случва
душата ми къса /изведнъж/ всички вериги,
които я приковават
и се разпада на ято
птици, които отлитат към хоризонта
и ме оставя тук, на земята,
да ги следя с поглед щастливо-
не ги искам даже да се връщат обратно..

Просто грея, високо, като слънцата.
И желая доброто.. И живея Сега. Във мига.
И обичам по-истински от всякога.
И гледам как се стопява всяка земна мъка,
и как пречистена триумфира вечността,
освободена
като моята душа.
Дишаща мига.

Понякога просто се случва.
Като полъх на вятър, като дар от Случая.
Някоя сутрин, или по залез слънце..
Тогава дишам свобода.
И животът отива в друго измерение.
Защото щастието е отделна вселена,
на светлинни години от болката,
/и недостъпна за нея/
родена и благословена от мига,
но не само..

Такива моменти, зная, са чиста благодарност
към бога
отправяна несъзнателно дори от онези, които не вярват –
благодарност за Живота,
който ни е даден
и който често хулим
и от който бягаме с все сили
понякога
и който – въпреки всичко
и най-вече въпреки болката и кръстопътищата
- наистина е дар..

Всичко останало е прах на вятъра.
Или още: вятър в прахта..

Когато душата ми къса вериги
и се разпада на ято,
което отлита към хоризонтите
и другите /по-добри/светове
тя прави помен на спомена за трудните решения
пречиства и отмива болката, като река,
придошла,
изгаря мръсотията
подобно огън – хартия, на която не пише нищо
от Книгите на Живота
/сиреч носещо Смисъл
и написано със Сърце,
което значи изстрадано/
и измита като вятър
праха от Земята.

Чак тогава /завинаги/ отлита.
Завинаги – сиреч за Вечността.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.